— Добър вечер, господа. Всичко наред ли е?
По-старшият, ветеранът Крюсон, му отдаде чест.
— Тихо като в гроб, скуайър. Накъде сте се запътили в този небогоугоден час? — И даде знак на другия да отвори вратата.
— Идват хора от Звезден пристан — отвърна Джеймс, потискайки прозявката си. — Нали принцът си няма магьосник. На мен се падна честта да ги посрещна при Северната порта.
— Ама че късмет, скуайър — засмя се по-младият часовой и отвори широко вратата.
— Всъщност бих предпочел хубавичко да се наспя — промърмори все така недоволно Джеймс. — Но какво да се прави — зовът на дълга. Всичко добро, господа.
Джеймс ускори крачка, защото знаеше, че керванът ще бъде разтоварен веднага след пристигането. Не се безпокоеше за безопасността на дългоочакваната гостенка, тъй като в града имаше подсилени патрули, а по-скоро за някое неволно нарушение на етикецията, ако не се окажеше там навреме, за да посрещне пратеничката от града на магьосниците. Макар да беше само далечна роднина на посланика на Велики Кеш в Западния двор, тя все пак си оставаше знатна благородничка, а отношенията между Островното кралство и Велики Кеш от доста време не можеха да се нарекат приятелски. Добра година бе тази, в която се случваха само няколко гранични стълкновения.
Джеймс реши да хване напряко през придворцовия квартал и да мине по пустите улички край търговските складове. Тъй като познаваше града като дланта си, не се боеше, че може да се изгуби, но когато малко по-късно от тъмното изникнаха две фигури, които му препречиха пътя, се наруга за прибързаното и необмислено решение. Съвсем естествено бе да очаква подобна среща встрани от най-оживените улици на града. А и тези двамата не му приличаха никак на законопослушни граждани.
Единият държеше тежка сопа, а в колана му бе затъкнат касапски нож, докато другият се облягаше небрежно на сабята си. Първият се бе издокарал с червен кожен кафтан; спътникът му се бе загърнат с простичко на вид наметало. И двамата носеха високи ботуши. Джеймс вече се досещаше с кого ще си има работа — гастролиращи бандити, които не са свързани с Шегаджиите и Гилдията на крадците.
— Майчице мила — въздъхна с престорена загриженост единият, — какво става с този град?
— Ами да — подхвана захилено вторият, — знатни господа да се скитат самотни в този късен час. И накъде ли сме се запътили?
Първият вдигна сопата си и посочи Джеймс.
— Човекът сигур смята, че кесията му е натежала твърде много, та си търси някой като нас да го облекчи.
Джеймс въздъхна с досада и рече:
— Всъщност мислех си за онези глупци, които никога не познават истинската опасност, когато се изправят насреща й. — Той извади бавно рапирата си и зае позиция така, че да може да отбива атаки от двете страни:
— Единствената опасност тук — отвърна вторият бандит — е, че се опитваш да ни измамиш. — Той пристъпи напред и замахна със сабята си.
— Искрено съжалявам, но наистина нямам време да се разправям с вас — рече Джеймс и отби с лекота удара. В същия миг пристъпи рязко напред и противникът му щеше да се наниже като прасе на шиш, ако не беше отскочил уплашено.
Червеният кафтан измъкна ножа и замахна със сопата, но Джеймс се извъртя и го изрита в корема и той залитна към другаря си.
— Все още можете да си тръгнете по живо по здраво, приятелчета.
Червеният кафтан изпъшка от болка, отърси се и се нахвърли върху Джеймс, размахвайки сопата, като същевременно държеше ножа ниско, готов за опасен удар отдолу.
Джеймс вече не се съмняваше, че противниците му не са от боязливите крадци — тези двамата не биха се посвенили да си изцапат ръцете с кръвта му. Той се изви леко на една страна, завъртя китка и острието на рапирата му прободе ръката с ножа. Оръжието на крадеца изтрака на калдъръма.
Червеният кафтан изквича от болка и отстъпи, но мястото му веднага бе заето от другия. Джеймс се отдръпна леко, привличайки противника в обсега на рапирата си, и когато той го последва, вдигнал сабята си за удар, приклекна, подпря се с лявата си ръка на паважа и изпъна дясната рязко напред — един номер, който бе научил от принц Арута. Сабята на нападателя профуча на сантиметри над главата му и нещастникът сам се наниза върху острието на рапирата. Застина с изцъклени очи, после коленете му се подгънаха и той се просна възнак.
Все още неизгубил самообладание, другарят му се опита да нападне Джеймс отстрани и ударът му сигурно щеше да счупи черепа на младия скуайър, ако той не бе отскочил навреме. Все пак сопата успя да го близне по рамото, което бе достатъчно да пробуди болезнен спомен от наскорошните стълкновения с Нощните ястреби.