Бял мъж в квартал на чернокожи.
Животът понякога ни поставя в комични ситуации.
Гилбърт Хавъл излезе от уличката и пое по една по-широка пряка към „Пенсилвания“. Светна зелено. Хавъл тръгна да пресича. Изведнъж с периферното си зрение забеляза тъмна сянка отляво. Обърна глава. Помисли си: „По дяволите, не ме вижда! Не ме вижда, не ме…“
— Хей! — изкрещя.
Шофьорът на големия камион четеше някаква фактура. Навлезе на кръстовището на червено, с пълна скорост. В последния момент вдигна ужасено очи. С пронизително свирене на спирачки камионът блъсна Хавъл.
— Господи! Господи, не… — изкрещя шофьорът.
Камионът блъсна Хавъл в една паркирала кола.
Шофьорът изскочи и загледа ужасено.
— Защо не гледате! Не беше моя грешката! — заоправдава се той. После забеляза, че е минал на червено: — О, Господи.
Двама души тичаха към местопроизшествието. Шофьорът се поколеба за миг, но страхът надделя и той скочи отново в камиона. Натисна газта, върна на заден ход, после изчезна с пълна скорост зад близкия ъгъл.
Случайните минувачи, двама мъже около трийсетте, дотичаха до Хавъл. Единият се наведе, за да провери пулса му. Другият остана като вцепенен, вперил поглед в голямата локва кръв.
— Този камион — прошепна — просто избяга! Избяга! — Обърна се към приятеля си: — Мъртъв ли е?
— Да. Мъртъв е.
3.
12.45
„Къде е?“
Маргарет Лукас лежеше по корем на едно възвишение край Околовръстното.
По шосето се точеше безкрайна върволица коли.
Тя отново погледна часовника си.
„Къде си?“ — мислено се обърна към престъпника.
Коремът я болеше, гърбът я болеше, раменете я боляха.
Нямаше начин да поставят подвижен пост близо до мястото за предаване на парите, без да бъдат забелязани от изнудвача. Затова ето я тук, с дънки, яке и обърната с козирката назад шапка, като снайперист или наемен убиец, легнала на твърдата като камък земя. Киснеха тук вече цял час.
— Бучи като река — отбеляза Кейдж.
— Кое?
— Движението по магистралата.
Той също лежеше по корем, до нея, бедрата им почти се опираха — както биха лежали двойка влюбени на някой плаж, наблюдавайки залеза. Внимателно оглеждаха полето на сто метра наоколо. Гледаха, разбира се, и мястото, където бяха оставили парите, близо до Галоус Роуд — да, „галоус“ — бесилка, толкова очевидна игра на думи, че никой не сметна за нужно да го отбележи.
— Знаеш ли как става? — продължи Кейдж. — Нещо ти влиза в главата и ти се опитваш да не мислиш за него. Не можеш обаче да не мислиш. И ето, звучи като река и това си е.
На Лукас движението по магистралата не ѝ звучеше като бучене на река. Звучеше ѝ като бръмчене на коли и камиони.
Къде се бави този престъпник? Двайсет милиона го чакат, а него никакъв го няма!
— Къде е, по дяволите? — промърмори друг глас.
Беше на мрачен мъж около трийсетте, подстриган по военному, с армейска стойка. Ленърд Харди работеше в Полицейското управление на окръг Колумбия и беше тук, защото макар че разследването се водеше от ФБР, не беше зле в операцията да участва и представител на местната полиция. Лукас обикновено се противопоставяше на включването на чужди елементи в екипа ѝ, но познаваше Харди от регионалното управление и нямаше нищо против присъствието му — стига да се държи както досега, а именно — да кротува и да не досажда на „батковците и каките“.
— Защо закъснява? — повтори Харди, очевидно без да очаква отговор.
Лежеше с химикалка и бележник в невероятно чистите си ръце с безупречно подрязани нокти и не спираше да си води бележки за докладите пред началника си и кмета.
— Нещо при теб? — прошепна Лукас на Тоби Гелър, къдрокос млад агент, загърнат в подобно на нейното тънко тъмносиньо яке.
Гелър, също около трийсетте, имаше весело момчешко лице и намираше радостта от живота във всичко, що съдържа микрочипове. Той се взря в един от трите преносими видеомонитора пред себе си. След това натрака нещо на лаптопа си и погледна екрана.
— Нищо — отвърна накрая.
Ако в радиус от сто метра имаше живо същество, по-голямо от енот, апаратурата на Гелър щеше да го засече.
След като кметът даде разрешението си за плащането, парите минаха по доста заобиколен път, докато стигнат местоназначението си. Лукас и Гелър накараха помощника на Кенеди да ги занесе на един адрес около Девета улица — малък гараж на една пряка от главната щабквартира на ФБР.
Там Гелър прехвърли банкнотите в две големи раници КЛ 19 на „Бъргъс секюрити системс“, чийто плат изглеждаше като обикновен брезент, но имаше втъкани миниатюрни медни жички — високоефективна антена. Предавателите бяха в дръжките, а батериите — в пластмасовите копчета от долната страна. Раниците излъчваха сигнал, по-чист от сигнала на Си Би Ес. Той се улавяше от Глобалната спътникова система и можеше да бъде заглушен само от неколкосантиметров метален слой.