Выбрать главу

Паркър погледна Гелър. Младият агент се взираше в екрана, докато компютърът напразно се опитваше да възстанови текста след „черн“. Хартията след тази дума бе по-силно повредена, отколкото на реда за „Рици лейди“.

Паркър направи няколко крачки, после спря. Загледа отново черната дъска. Имаше мъчителното чувство, че малко му остава да отгатне за какво става дума. Въздъхна.

Докато крачеше, се бе приближил до Лукас.

— Синът ти… добре ли е? — попита тя тихо.

— Да. Само малко се беше разтревожил.

Лукас кимна. На близкия монитор се появи съобщение: „Имате ново писмо.“ Тя се приближи, за да го прочете. Поклати глава:

— Отпечатъците върху гилзите са от един от пасажерите. Събирал си сувенири. Пак нищо.

Тя натисна бутона за запаметяване на съобщението.

Паркър загледа екрана:

— Кара ме да се чувствам безполезен.

— Кое?

— Електронната поща. Като специалист по документите имам предвид. О, благодарение на нея хората пишат повече, но…

— Но в наши дни не се пише толкова на ръка.

— Да.

— Жалко. Толкова добри улики се губят.

— Вярно е. Но за мен не това е тъжното.

— Тъжно ли?

Тя го погледна изпитателно. Очите ѝ вече не бяха студени, но това ненаучно определение сякаш я смущаваше, особено изказано от Паркър Кинкейд.

— За мен — обясни той — почеркът е част от характера на човека. Като чувството за хумор или въображението. Помисли само, това е единственото, което остава след смъртта ни. Написаното може да остане стотици години след нас. Хиляди. Чрез него ние най-пълно се приближаваме до безсмъртието.

— Част от характера на човека ли? Ама нали каза, че графоанализът бил шарлатанство.

— Не, искам да кажа, че написаното все пак е отражение на душата на човека. Няма значение как са изписани думите или какво казват, дори да са грешни и безсмислени. Важен е самият факт, че на някого са му дошли наум и ръката му ги е отразила на хартия. За мен това е истинско чудо.

Тя го слушаше с наведена глава, с поглед, забит в пода.

— Винаги съм смятал, че почеркът е отпечатък на сърцето и душата — добави Паркър.

И се изсмя мислено на последното си изказване. Очакваше Лукас отново да изпадне в някой от характерните си пристъпи. Случи се обаче нещо странно. Маргарет Лукас кимна и бързо отмести поглед. За момент Паркър си помисли, че на монитора се е появило ново съобщение. Такова обаче нямаше. Той виждаше лицето ѝ в екрана и му се стори, че в очите ѝ проблесват сълзи. Не беше очаквал такова нещо от Маргарет Лукас, но тя наистина плачеше.

Понечи да я попита какво не е наред, но тя рязко се отдръпна и се приближи към стъклата с останките от бележника на престъпника. Без да му дава възможност да се поинтересува защо плаче, тя попита:

— Тези лабиринти? Мислиш ли, че в тях може да е закодирано нещо? Дали могат да ни насочат към някоя следа?

Той не отговори. Продължи да я наблюдава. Тя се извърна рязко и повтори:

— Какво мислиш за лабиринтите?

Паркър сведе очи към обгорените листове. Само психопатите зашифроват съобщения в криптограми, а дори и те го правят рядко. Паркър обаче реши, че си струва да провери; и без това нямаше какво повече да направят. Постави стъклата с останките от бележника върху шрайбпроектора.

Лукас застана до него със скръстени ръце.

— Какво търсим? — поинтересува се Кейдж.

— Дали в чертите не са скрити някакви букви — отвърна ѝ Лукас.

— Добро предположение — похвали я Паркър.

Тя вече започваше да разбира от ребуси. Огледаха внимателно рисунките. Не откриха обаче нищо.

— Може да е карта — предположи тя.

Също добра идея.

Всички се взряха в рисунките. Като началник на регионалното управление Лукас знаеше наизуст картата на града. Чертите на лабиринта обаче не ѝ напомняха за разположението на улиците в никой квартал.

Гелър погледна пак компютъра си. Поклати глава.

— Работата с анаграмата не действа. Листът е прекалено силно овъглен, не мога да възстановя буквите.

Паркър се изправи пред черната дъска:

— Налага се да действаме по класическия начин. „… черн…“

— Някаква организация на афроамериканци? — предположи Евънс.

— Възможно е. Спомни си обаче, че престъпникът е бил високоинтелигентен. Образован.

Кейдж се намръщи:

— Е, и какво?

Лукас отговори вместо Паркър:

— Думата „черн“ е с малка буква. Ако е имал предвид организация, вероятно щеше да го напише с главна.