Выбрать главу
* * *

Господи, я ги виж!

Десет-двайсет агенти изскочиха от щабквартирата.

Хенри Чизман отпи за последно от бутилката „Джим Бийм“ и я хвърли на задната седалка на смърдящата на дим и уиски кола. Смачка цигарата си в препълнения пепелник.

Те се втурнаха към возилата си и колите една по една забръмчаха и потеглиха с пълна скорост.

Той не ги последва. Още не му беше дошло времето. Продължи да чака, търпелив като усойница.

След това на вратата се показа високият среброкос агент, Кейдж. Погледна назад. И, да! Ето го и него, Паркър Кинкейд.

Чизман не беше казал на агентите от ФБР всичко за себе си. Всъщност бе работил като журналист през по-голямата част от живота си и беше доста добър. Умееше да чете мислите на хората не по-зле от патрулиращо ченге. И докато те, без съмнение, изследваха движенията на ретините му и интонацията на гласа му в стаята за разпити, той провеждаше свой собствен анализ. Макар и без постиженията на съвременните технологии и доста по-интуитивни, неговите тестове бяха не по-малко точни от тестовете на Бюрото. На първо място, реши, че Джеферсън изобщо не е Джеферсън. Когато преди няколко часа агентът излезе от щабквартирата, Чизман изпрати номера на колата му на един частен детектив в Хартфорд, Кънектикът, за да научи истинското му име. След обикновено търсене в Интернет стана ясно, че този човек е бивш началник на Отдела за анализ на документи на ФБР.

Щом Бюрото използва бивш агент като консултант, сигурно бе добър. Това означаваше, че си струва да проследи него. Не бюрократа Кейдж. Не безчувствената Лукас.

Кинкейд спря, за да си закопчее коженото яке, огледа се и се качи в една кола без отличителни знаци заедно с Кейдж и един друг агент или полицай, млад мъж със сериозно лице, облечен в шлифер. Сложиха сигнална лампа на контролното табло и потеглиха с пълна скорост на югозапад — към Мол.

Чизман лесно се присламчи зад кервана от коли, които се движеха толкова бързо, че никой не му обърна внимание. Около Осемнайсета улица и булевард „Конститюшън“ обаче движението бе така натоварено и тълпата — толкова гъста, че агентите се принудиха да спрат и продължат на бегом към Мол. Чизман не изоставаше.

Кейдж и Кинкейд застанаха рамо до рамо и заоглеждаха тълпата. Кинкейд посочи западния край на паметника на загиналите във Виетнам, Кейдж кимна към източния. Разделиха се и тръгнаха всеки в избраната посока, мъжът с шлифера се затича към „Конститюшън“.

Чизман бе едър мъж и не беше в много добра физическа форма. Въздухът едва проникваше в задръстените му бели дробове; сърцето му думкаше като газово бутало. Въпреки това той доста лесно смогваше да следи Паркър Кинкейд. Спря само за момент — за да премести пистолета си от мокрия от пот колан в джоба на палтото си.

26.

23.20

Палтото на Гробокопача тежи.

Тежат автоматите.

Тежат пълнителите със стотиците патрони .22-ри калибър…

Щрак, щрак…

… 22-ри калибър за пушка внимание изстреляният куршум може да прелети разстояние от километър и половина да не се разрешава на деца да стрелят без надзора на възрастен човек…

Гробокопача никога не би направил такова нещо — да позволи на деца да стрелят без надзора на възрастен човек.

Дори на Тай. Никога, никога, никога на Тай.

Два добре уплътнени заглушителя. С памук и гума, памук и гума.

Ти си ти си ти си най-добрият…

Автоматите са във вътрешните джобове на хубавото черно или синьо палто, коледния му подарък от Памела. Един от пистолетите от жабката на тойотата му е в десния външен джоб на палтото. В левия има още четири пълнителя.

Без пликове, без кученца…

Той стои в един тъмен ъгъл и никой от хората наблизо не го забелязва. Оглежда се за полицаи и агенти. Не се виждат никакви.

Тай спи на задната седалка на колата, на една пряка оттук. Когато Гробокопача го остави, момчето бе свило подобните си на крехки клонки ръце на гърдите си.

Това го тревожи най-много — ако полицията открие огън, Гробокопача ще се наложи да стреля с пистолетите без заглушители и Тай ще се събуди. И тогава няма да „спи спокойно“.

Тревожи се също, че момчето може да настине. Температурите продължават да падат. Гробокопача обаче си спомня, че е завил Тай с онова одеяло. Нищо няма да му стане. Той спи. Децата винаги са добре, щом спят.

Той стои сам и гледа хората, които съвсем скоро ще умрат. Обажда се по мобилния телефон и жената, която звучи като Рут преди случката с парчето огледало, казва:

— Нямате нови съобщения.