Значи може да убие тези хора.
Ще нападат по земята като сухи листа.
Туп туп туп туптуптуп…
Той ще… щрак… ще се развърти като пумпал, като играчка, каквато Тай може би иска да има, и ще разпръсне куршумите из тълпата. Куршумите от двата автомата.
След това ще се върне в колата и ще провери съобщенията си и ако човекът, който му казва какво да прави, още не се е обадил, двамата с Тай ще заминат и ще карат, докато не намерят… щрак… не намерят Калифорния.
Някой ще му каже къде се намира.
Не би трябвало да е много трудно да я открие. Намира се някъде на Запад. Така е запомнил.
Дали Гробокопача не е зад него?
Отпред?
Отстрани?
Паркър Кинкейд се отдели от останалите агенти и започна отчаяно да обикаля в голям кръг Мемориала на загиналите във Виетнам. Загуби се в тълпата. Търсеше човек с тъмно палто. С плик. С кръстче.
Прекалено много хора. Хиляди. Десет хиляди.
Кейдж беше от другата страна на Мемориала. Лен Харди — на булевард „Конститюшън“. Бейкър и останалите агенти оглеждаха тълпата от другата страна на Мол.
Паркър понечи да спре няколко посетители и да ги насочи на безопасно място към една групичка полицаи.
Изведнъж си даде сметка, че мисълта му е замъглена.
„Главоблъсканиците. Спомнѝ си главоблъсканиците“
„Три сокола ядат пилетата на един фермер…“
Тогава разбра грешката си. Не търсеше на правилното място. Отстъпи встрани от пътя на тълпата и огледа района около паметника. Спомни си лабиринтите на изнудвача и осъзна, че престъпникът е знаел, че след третия удар агентите ще имат все някакво описание на Гробокопача. Сигурно е казал на убиеца да не се приближава към паметника по алеите, където могат да го забележат по-лесно; казал му е да се промъкне между дърветата.
Паркър се извъртя и бързо се шмугна в една групичка явори и вишни. Към Мол прииждаха още хора, но той не направи опит да ги спре и да ги накара да напуснат района. В момента работата му не беше да помага, да се грижи, да успокоява. Сега не изпълняваше ролята на баща, сега бе ловец — също като в онази нощ преди толкова години, когато се промъкваше из дома си в търсене на Лодкаря. С оръжие в ръка!
Сега търсеше плячката си.
Търсеше безличния мъж с тъмното палто. Мъжа със златното кръстче.
Хенри Чизман вървеше на десетина метра зад Кинкейд, когато бившият ФБР агент внезапно се завъртя и се шмугна сред група дървета.
Чизман го последва, като в същото време не преставаше да оглежда морето от хора.
Каква хубава мишена за Гробокопача!
Чизман стискаше пистолета си с дуло, насочено към земята. Никой не забелязваше оръжието му: хората бяха разсеяни и се чудеха какво става — защо всички тези полицаи и федерални агенти ги гонят от парка?
Кинкейд мина уверено между дърветата; Чизман го следваше на около шест-седем метра. Въпреки това, понеже навсякъде се мотаеха хора (десетки заставаха между него и Кинкейд), специалистът по почерците не подозираше, че го следят.
Бяха на десетина метра от черната стена, когато Чизман забеляза един мъж с тъмно палто да се показва иззад някакво дърво. Движеше се внимателно, плахо, сякаш се криеше от някого. После обаче се запъти към Мемориала, с прекалено уверена походка, с наведена глава, с очи, насочени към земята без видима причина, сякаш не иска да го забележат. Шмугна се в тълпата недалеч от Кинкейд.
Чизман се затича след него.
Изведнъж Кинкейд се обърна. Погледна Чизман, после отмести очи, после пак го погледна и се намръщи, сякаш лицето му е познато, но още не се сеща откъде. Чизман се извърна и се скри зад неколцина едри мъже с хладилна чанта. Реши, че се е изплъзнал на Кинкейд. Зае се отново с издирването, с търсенето на мъжа с тъмното палто.
Да, да, ето къде е! Мъж около четирийсетте, без никакви особени белези. Разкопча палтото си и огледа тълпата със замъглен поглед.
И тогава Чизман видя нещо да проблесва. Нещо златисто на врата на непознатия.
„Има златно кръстче…“
Агентите в бара бяха казали, че Гробокопача носи златно кръстче.
„Ето го, значи — помисли си Чизман. — Месаря, Разплакващия вдовици, Дявола…“
— Хей! — извика някой.
Чизман се обърна. Беше Кинкейд.
„Сега е моментът. Сега!“
Чизман вдигна пистолета си и го насочи към целта.
— Не! — изкрещя Кинкейд при вида на оръжието. — Не.
Чизман обаче нямаше добра видимост. Хората бяха прекалено много. Той подскочи настрани и се втурна сред тълпата, събаряйки няколко души. Отново изгуби от поглед Кинкейд.