— Последния път убий колкото можеш повече — бе заръчал човекът, който му казва какво да прави.
Но колко е „колкото можеш повече“?
Един, два, три, четири, пет…
Гробокопача не мисли, че човекът, който му казва какво да прави, е имал предвид половин дузина. „Последната минута на последния час на по…“
Затова той тича след тях, прави това, което трябва да прави, преструва се на уплашен, тича, както тичат останалите — приведен. Такива неща.
Ти си… ти си… ти си най-добрият.
„Кой беше онзи човек? — чуди се той. — Не беше полицай. Защо се опитваше да ме застреля?“
Гробокопача е скрил… щрак, щрак… автомата под палтото, под палтото, което обича, защото е подарък от Памела.
Някой крещи наблизо, но явно не на него, затова той не му обръща внимание. Никой не го забелязва. Той тича по тревата, покрай дърветата и храстите, покрай широката улица — булевард „Конститюшън“. Там има автобуси и коли и хиляди, хиляди хора. Ако се добере до тях, ще успее да убие стотици.
Той вижда музеи, като онзи, в който е изложена картината на входа към ада. Музеите са забавни, мисли си той. На Тай ще му хареса в музеите. Може би, когато отидат в Калифорния, на Запад, ще посетят някой музей заедно.
Чуват се още викове. Хората бягат. Навсякъде е пълно с мъже, жени и деца. С полицаи и агенти. Носят автомати „Узи“ или „Мак 10“ или, щрак, пистолети като на Гробокопача и като на дебелия човек, който се опита да го застреля. Тези мъже и жени обаче не стрелят, защото не знаят по кого. Гробокопача се слива с тълпата.
Щрак, щрак.
Колко още трябва да пробяга, за да се добере до повече хора?
Сигурно още стотина крачки.
Той тича към тях. Така обаче се отдалечава от Тай — от колата, паркирана на Двайсет и втора улица. Това не му харесва. Той иска да привършва със стрелбата и да се връща при момчето. Когато настигне тълпата, ще се развърти като въртележка, ще гледа как хората падат като листата в горите на Кънектикът, после ще се върне при момчето.
Ще се върти, върти, върти…
Те ще падат, както бе паднала Памела с червената роза на гърдите си и с жълтото, блестящо цвете в ръка.
Ще падат, падат, падат…
Още хора с пистолети тичат по тревата.
Изведнъж, наблизо, той чува тътен, бумтене, гърмежи и тракане.
По него ли стрелят?
Не, не… Я, гледай!
Над него в небето разцъфват цветя. Цветя от дим и искри, червени и жълти. Също така сини и бели.
Фойерверки.
Часовникът му изпиуква.
Полунощ е.
Време е да стреля.
Гробокопача обаче още не може да стреля. Няма достатъчно хора.
Гробокопача продължава да тича към тълпата. Може да застреля неколцина, но това не е достатъчно, за да зарадва човека, който му казва какво да прави.
Бум…
Един куршум изсвистява над главата му. Сега наистина някой стреля по него.
Крещи.
Двама мъже с якета на ФБР агенти вдясно от Гробокопача са го видели. Те стоят пред дървената трибуна, украсена с червени, сини и бели панделки, каквито има и дебелото бебе Нова година.
Той се обръща към тях и стреля с автомата през палтото. Не иска да го прави — да прави още дупки на хубавото тъмно палто, което му подари Памела, — но се налага. Не може да позволи на никого да види автомата.
Мъжете се хващат за лицата и за вратовете, сякаш ги жилят пчели, и падат.
Гробокопача се обръща и продължава да тича след тълпата.
Никой не е видял как застрелва агентите.
Остават му още стотина метра и ще попадне сред много хора, ще се оглежда като всички останали, ще търси убиеца, ще търси спасение. И тогава може да стреля, да стреля, да стреля.
Да се върти като въртележка в горите на Кънектикът.
28.
00.00
Когато първите куршуми се забиха в дъските около Джери Кенеди, той издърпа Клер от трибуната и я накара да легне на студената земя.
Сам залегна до нея откъм посоката, от която идваха куршумите.
— Добре ли си, скъпа? — изкрещя.
— Добре съм! — Гласът ѝ бе станал писклив от страх. — Какво става?
— Някой стреля. Сигурно е той! Убиецът, сигурно е тук!
Останаха свити един до друг. Миришеше на пръст, трева и разлята бира.
На платформата имаше един ранен — младият разпоредител. Един куршум го беше улучил, когато конгресмен Лейнър потърси укритие зад него. Изглежда нямаше други пострадали. Повечето куршуми изсвистяха, без да засегнат никого. Убиецът стреляше по двамата агенти пред трибуната, не по хората върху нея.