— Господи — прошепна, — какво прави това проклето хлапе?
Паркър проследи погледа му към булевард „Конститюшън“. Лен Харди, с малкия си револвер в ръка, се промъкваше от дърво към дърво в посока на автобуса, от време на време вдигаше глава и стреляше.
— Да не е полудял? — промърмори Паркър. — Няма жилетка.
— Лен! — изкрещя Кейдж; присви очи от болка.
— Лен!… — викна и Паркър. — Лен Харди! Връщай се. Остави го на специалния отряд.
Той обаче не ги чуваше. Или се правеше, че не чува.
— Сякаш иска да го убият — промърмори Кейдж.
Харди скочи и се втурна към автобуса, стреля в движение.
Дори на Паркър му беше ясно, че това не е правилна постъпка в такава операция.
Гробокопача се премести към задната част на автобуса, откъдето имаше добра видимост към Харди. Детективът сякаш не го забеляза. Клекна, предоставяйки на убиеца идеална мишена, и се зае да презарежда.
— Лен! — изкрещя Паркър. — Прикрий се.
— Дори няма устройство за презареждане — промърмори Кейдж.
Трябваше да пъха патроните един по един в барабана. Гробокопача се приближи още към задното стъкло на автобуса.
— Не! — изкрещя Паркър; знаеше, че след миг ще стане свидетел на смъртта на младия полицай.
— Господи — викна Кейдж и пак се сви от болка. Изведнъж Харди вдигна глава и явно осъзна какво става.
Вдигна револвера и стреля три пъти (толкова патрона бе успял да вкара), след това отскочи назад.
— Мъртъв е — промълви Кейдж. — Мъртъв е.
Паркър забеляза силуета на убиеца близо до аварийния изход в задната част на автобуса. Прозорецът бе изпръскан с кръв. Изведнъж се чу силен тътен и вътре избухнаха пламъци. По улицата потече горящ бензин.
Харди скочи на крака и изтича зад една полицейска кола. Седна и се хвана за главата. Беше уплашен, но невредим.
Чу се пронизителен писък и вътрешността на автобуса потъна в оранжеви пламъци. Гробокопача се завъртя като жива факла и се свлече между седалките.
Отвътре че чу тихо пукане (като от пуканките, с които Стефи бе приготвила изненадата за братчето си) и неизстреляните патрони на Гробокопача се взривиха от високата температура. Едно дърво на „Конститюшън“ избухна в пламъци и озари мрачното зрелище.
Агентите бавно излязоха иззад прикритията си и приближиха автобуса. Останаха на порядъчно разстояние, докато и последните боеприпаси не избухнаха. Появиха се няколко пожарни коли и заобливаха овъгления скелет на возилото с пяна.
След като пламъците бяха потушени, двама агенти приближиха автобуса и надникнаха вътре.
Изведнъж няколко гръмки експлозии проехтяха над Мол. Всички агенти и полицаи наблизо залегнаха и вдигнаха оръжие.
Гърмежите обаче идваха от фойерверките — оранжеви паяци, сини звезди, бели кълба. Величественият финал на представлението.
Двамата агенти слязоха от автобуса и свалиха шлемовете си.
След малко Паркър чу гласа на единия от радиостанцията на Кейдж:
— Колата — обезопасена. Престъпникът — мъртъв.
Безстрастно надгробно слово за убиец.
Докато вървяха към Мемориала на загиналите във Виетнам, Паркър разказа на Кейдж за Чизман, за началото на престрелката.
— Той стреля във въздуха за предупреждение. Ако не го беше направил, Гробокопача сигурно щеше да избие стотина души. Може би и повече.
— Какво, по дяволите, е целял?
Пред тях един полицай покриваше трупа на Хенри Чизман.
Кейдж се наведе; присви очи от болка. Един лекар бе опипал корема му и бе потвърдил съмненията му за счупено ребро. Превързаха го, после му дадоха малко тиленол. Най-неприятното в тази травма бе, че много го болеше, когато вдига рамене.
Агентът отметна жълтия найлон от трупа и започна да рови из джобовете на журналиста.
Извади от джоба на сакото бележник. Това бе истинска находка за Паркър: кожена корица, пришити на ръка страници. Листовете бяха от тънък пергамент, който по времето на Томас Джеферсън се е изработвал от животинска кожа, а сега се правеше от специална висококачествена хартия. Краищата им бяха позлатени.
Почеркът (вероятно на Чизман) бе сякаш на художник. Паркър можеше само да се възхищава.
Кейдж прелисти бележника, спря на една страница, зачете, поклати глава. Подаде бележника на Паркър:
— Я го прегледай.
Паркър се намръщи, погледна заглавието, изписано със златисто мастило: „Хроника на скръбта“.
Отвори бележника и зачете на глас:
— „В памет на жена ми, първата жертва на Месаря.“
Книгата бе разделена на глави: „Бостън“, „Уайтплейнс“. Вътре бяха залепени снимки от местопрестъпленията. Първата носеше заглавие „Хартфорд“. Паркър обърна на следващата страница и прочете: „Извадки от «Хартфорд нюз — Таймс»“. Чизман бе преписал цялата статия. Носеше дата от ноември миналата година.