— „Трима убити в Холдъп… Хартфордската полиция все още издирва човека, открил огън с пушка в редакцията на «Нюз — Таймс» в неделя, убивайки трима служители в отдела за малки обяви. За убиеца е известно само, че е среден на ръст мъж, с тъмно палто. Представител на полицията заяви, че мотивът на убиеца вероятно е бил да отвлече вниманието на силите на реда, докато негов съучастник ограбвал бронирана кола, доставяща пратка в една банка на другия край на града. Другият престъпник застрелял шофьора на камиона и помощника му. Избягал с 4000 долара.“
— Убил е трима души за четири бона — промърмори Кейдж. — Това е той, със сигурност.
Паркър вдигна поглед:
— Една от жертвите е Ани Чизман. Съпругата му.
— Значи е искал да пипне мръсника, колкото и ние.
— Чизман ни е използвал, за да се добере до Гробокопача и съучастника му. Затова толкова искаше да види трупа в моргата. И затова ме следеше. Използвал ме е за примамка. Примамка.
Отмъщение…
— Тази книга… благодарение на нея се е борил със скръбта.
Паркър се наведе и покри лицето на мъртвия журналист. Обърна се към Кейдж:
— Хайде да се обадим на Лукас. Да ѝ съобщим новините.
Маргарет Лукас седеше със заместник-началника на ФБР, хубав мъж с къса сивееща коса, в главната щабквартира, в служебното фоайе откъм булевард „Пенсилвания“. Бяха научили, че Гробокопача е в Мол и е открил огън, и Лукас изгаряше от желание да отиде лично на мястото на събитието, нали все пак тя водеше разследването. Протоколът обаче повеляваше да остане на разположение на висшето командване ва Бюрото.
Мобилният ѝ телефон иззвъня. Тя вдигна бързо, не смееше да си помисли, че може вече да са го хванали.
— Лукас на телефона.
— Маргарет — обади се Кейдж.
По интонацията му веднага разбра, че са хванали убиеца. Всеки полицай научава това звучене още в началото на кариерата си.
— Закопчан или картотекиран?
Имаше предвид „арестуван или застрелян“.
— Картотекиран — отвърна Кейдж.
Лукас бе готова да отправи благодарствена молитва.
— И, чуй това, кметът го погна пръв.
— Какво?
— Да, Кенеди. Стреля няколко пъти. Това спаси доста хора.
Тя предаде новините на заместник-началника.
— Добре ли си? — попита тя Кейдж.
— Да. Измъкнах се с едно счупено ребро. Скочих, за да си спася задника.
Стомахът ѝ обаче се сви. Имаше нещо в гласа му, някаква зловеща глухота.
„Джаки, майката на Том се обажда… Джаки, трябва да ти кажа нещо. От летището се обадиха… О, Джаки…“
— Но? — побърза да попита тя. — Какво стана? Кинкейд ли?
— Не, той е добре — отвърна меко агентът.
— Кажи какво е станало.
— Загубихме Си Пи, Маргарет. Съжалявам. Мъртъв е. Тя затвори очи. Въздъхна. Отново я обхвана гняв, гняв срещу самата себе си, че не е могла лично да пръсне черепа на Гробокопача.
— Дори не участва в престрелката — продължи Кейдж. — Гробокопача стреля към трибуната, където седеше и кметът. Си Пи просто се случи на лошо място.
„А на това място го изпратих аз — помисли тя с горчивина. — Господи.“
Познаваше агента от три години… О, не…
— Гробокопача уби още четирима от нашите — добави Кейдж, — трима са ранени. Шестима цивилни също са ранени. Все още половин дузина се смятат за изчезнали, но няма убити. Вероятно просто са се изгубили из тълпата и близките им не могат да ги открият. А, и онзи Чизман…
— Кой, писателят ли?
— Да. Гробокопача го уби.
— Какво?
— Не е бил никакъв писател. Всъщност бил е, но не затова беше тук. Гробокопача убил жена му и той ни използваше, за да се добере до него. Гробокопача го застреля още в началото.
Значи, акция на аматьорите, помисли си тя. Кинкейд. Кмета. Чизман.
— А Харди?
Кейдж ѝ разказа за отчаяната атака, която младият полицай бе предприел срещу автобуса:
— Беше доста близо и имаше хубава позиция. Може и той да е улучил Гробокопача. Никой не знае какво точно е станало.
— Очаквах да се свре в миша дупка — отбеляза Лукас.
— Напротив, изглеждаше, сякаш си търси смъртта със свещ, но като видя дебелия край, отстъпи и потърси прикритие. Явно е решил да поживее още някоя и друга година.
„Също като мен — помисли си Лукас. — Замененото дете.“