30.
00.30
Агентът бе твърде млад и затова работата във ФБР още му се струваше вълнуващо преживяване. Затова нямаше нищо против да поеме нощното дежурство на първия ден от новата година в Службата за сигурност на третия етаж на главната щабквартира.
Още повече, че Луиз, колежката му, облечена с тясна синя блуза и къса черна пола, явно го сваляше.
Определено го сваляше, реши той.
Е, наистина, говореше за котката си, но по движенията ѝ той съдеше, че всъщност го сваля. Пък сутиенът ѝ беше черен и прозираше през блузата… Много красноречиво.
Агентът продължи да се взира в десетте видеомонитора, за които отговаряше. Луиз, седнала отляво, гледаше други десет. Мониторите бяха свързани с повече от шейсет камери, разположени на цялата територия на щабквартирата. Образът се сменяше на всеки пет секунди.
Луиз, с черния сутиен, клатеше разсеяно глава и дърдореше за къщата на родителите си в Чизапийкбей. Вътрешното устройство за оповестяване избръмча.
Не можеше да са Сам или Ралф — агентите, които двамата с Луиз току-що бяха сменили. Те имаха магнитни карти за достъп до всички помещения и щяха направо да влязат.
Агентът натисна копчето на устройството за оповестяване:
— Да?
— Аз съм детектив Харди. От Окръжното полицейско управление.
— Кой е Харди? — обърна се агентът към Луиз.
Тя вдигна рамене и отново се втренчи в мониторите.
— Да?
— Работя с Маргарет Лукас — изпращя микрофонът.
— А, по случая в метрото?
— Да.
Митичната Маргарет Лукас. Агентът работеше в Бюрото съвсем отскоро, но дори и той знаеше, че някой ден Лукас ще стане първата жена — началник на ФБР. Той натисна копчето за отваряне на вратата и се извъртя.
— С какво мога да ви помогна?
— Май съм се загубил — отвърна Харди.
— Е, случва се — усмихна се младият агент. — Накъде сте се запътили?
— Опитвам се да намеря лабораторията за изследване на документи. Излязох да си налея кафе и се изгубих.
— Документите ли? На седмия етаж. Наляво от асансьора. Няма как да се объркате.
— Благодаря.
— Какво е това? — възкликна внезапно Луиз. — Хей, какво е това?
Агентът я погледна, тя натисна едно копче, за да спре образа на една от камерите. Посочи монитора. На екрана се виждаше прострян по гръб мъж недалеч от тяхната зала, на същия етаж. Мониторите бяха черно-бели, но тъмната локва около главата му очевидно беше кръв.
— О, Господи — промълви тя и посегна към телефона. — Прилича на Ралф.
Отзад се чу леко изщракване. Луиз внезапно потрепери и изстена, блузата ѝ се обагри с кръв.
— О — промълви тя. — Какво…
Ново изщракване. Куршумът я улучи в тила и тя заби глава в контролното табло.
Младият агент се обърна към вратата, вдигна ръце и проплака:
— Не, не.
— Без паника — каза спокойно Харди.
— Моля ви!
— Без паника. Имам няколко въпроса.
— Не ме убивайте. Моля ви…
— И така — продължи с делови тон Харди, — компютрите ви работят със „Секюрчек“, нали?
— Аз…
— Ще те оставя жив, ако ми отговориш на всички въпроси.
— Да. — По бузите на агента потекоха сълзи. — „Секюрчек“.
— Коя версия?
— Шест-нула.
— И ако не въвеждате паролата на определени интервали, в Държавната охранителна система се включва аларма, така ли?
— Да… Вижте, господине…
Тялото на мъртвата жена до него потрепери леко. По контролното табло течеше кръв.
— О, Господи…
— Започнали сте смяната в полунощ, нали? — продължи бавно Харди.
— Моля ви, аз…
— В полунощ ли? — повтори детективът като учител, който изпитва бавноразвиващ се ученик.
Агентът кимна.
— Кога трябва да се въведе първата парола?
Младият агент вече плачеше със сълзи:
— В дванайсет и двайсет и една.
— А след това?
— В един и седем.
Харди погледна часовника на стената. Кимна.
— В празнични дни въвеждаме паролите по-нарядко — продължи уплашено младият агент, — затова след втората парола…
— Това ми беше достатъчно — увери го Харди, застреля го с два куршума в главата и натисна копчето за отваряне на вратата.
Мъжът, чието истинско име бе Едуард Филдинг, а не Лен Харди, се запъти към асансьора.
До 1.07, когато щеше да се задейства автоматичната аларма, имаше още малко време.
Достатъчно време.
В сградата нямаше жива душа, но въпреки това той се движеше, както знаеше, че трябва да се движи. Спокойно, без следа от припряност. Така че, ако се сблъска някой от малкото останали живи агенти, те да проверят пропуска му и съдейки по поведението му, да решат, че няма нищо подозрително и да го оставят да върши важната си работа.