— Здравейте — прекъсна ги Едуард Филдинг.
Приближи се до гишето.
— Хей, знаеш ли какво станало с онзи човек в Мол? — попита жената.
— Не — отвърна Филдинг и я застреля в главата.
Другите двама умряха, преди да успеят да извадят оръжията си. Само единият успя да хване пистолета си „ЗИГ-Зауер“ в кобура.
Филдинг се пресегна и натисна копчето за вратата.
Преброи осем камери, насочени към гишето, рафтовете и сейфа, но това, което заснемаха, се предаваше до мониторите в стаята на третия етаж, а там нямаше никой, който да наблюдава хода на съвършеното престъпление.
Филдинг взе ключовете от колана на мъртвата жена и отвори сейфа. Помещението беше голямо, около седем на десет метра. Тук се съхраняваха наркотици и пари, иззети от престъпниците. Докато беше следствен за грабеж, Филдинг научи, че обвинението е длъжно да представи в съда не други банкноти, а точно онези, които са били заловени при полицейската акция, да речем, срещу някой наркопласьор или похитител. Точно затова агентите държаха парите, предназначени за откупа, тук. Всичко бе протекло по плана — кметът Кенеди, на когото Филдинг също беше съставил психологически профил, държеше парите да останат на разположение, в случай че Гробокопача се свърже с него и ги поиска.
И ето ги тук, парите.
Съвършено…
Две огромни брезентови раници с червени етикетчета на презрамките: „ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО. НЕ МЕСТЍ.“
Той погледна часовника си. Прецени, че му остават двайсет минути, преди Кейдж, Кинкейд и останалите агенти да се върнат от Мол.
Предостатъчно време. Стига да действа бързо.
Филдинг отвори едната торба и изтърси пачките на пода. В брезента бяха втъкани няколко предавателя — точно както беше предвидил. В бандеролите също, както бе научил от Тоби Гелър — номер, който не очакваше. Чудеше се дали по някакъв начин и в отделните банкноти не са вкарани предаватели. Съмняваше се: Гелър не беше споменал нищо.
Въпреки това, за да се увери, Филдинг извади от джоба си малък сребрист инструмент — „Трансдетект“, скенер, който регистрира и най-малкото излъчване на всякакви честоти, от инфрачервени и видими лъчи до радиовълни. Той го прокара над купчината банкноти, в случай че Бюрото е съумяло по някакъв начин да вкара микропредаватели. Апаратът обаче не регистрира никакви сигнали.
Филдинг хвърли уреда встрани (нямаше вече нужда от него) и извади изпод ризата си копринена раничка. Сам си я беше ушил от плат за парашути. Започна да я тъпче с банкноти.
Беше поискал 20 милиона долара, защото това бе логичен откуп при подобно престъпление, а също и ако мотивът е отмъщение за значително събитие като Виетнамската война.
Филдинг обаче бе в състояние да носи само 4 милиона (които би трябвало да тежат точно трийсет и два килограма). Понеже не беше особено як, той ходи в продължение на шест месеца в една зала за бодибилдинг в Бетесда, Мериленд, за да може да пренесе товара.
Стодоларовите банкноти, разбира се, се проследяваха лесно (благодарение на съвременните скенери и компютри), Филдинг обаче бе обмислил и това. След няколко дни щеше да е в Бразилия, където четирите милиона подлежащи на проследяване банкноти щяха да се превърнат в 3 200 000 долара в злато. Те пък от своя страна щяха да станат на 3 милиона и 200 000 неподлежащи на проследяване долара.
А за няколко години те пак щяха да станат 4 000 000 от лихви и дивиденти.
Филдинг не съжаляваше за останалите банкноти. Престъпленията не бива да се извършват от алчност; трябва да се правят заради съвършенството.
Закопча раницата и я метна на рамо.
Излезе в коридора, олюля се под тежестта и се запъти към асансьора.
Трябваше да убие пазача на главния вход и всички членове на екипа, които бяха още в сградата. Тоби Гелър си беше отишъл вкъщи. Лукас обаче бе още тук. Тя определено трябваше да умре. При други обстоятелства нямаше да има значение дали ще я убие, или не — той криеше много внимателно самоличността си и истинския си адрес. Агентите обаче се бяха оказали много по-способни, отколкото беше очаквал. За Бога, та те откриха тайната му квартира в Грейвсенд… Това доста разтревожи Филдинг. Никога не бе предполагал, че ще успеят. За щастие Гилбърт Хавъл беше ходил на няколко пъти там и съседите щяха да го разпознаят на снимките, представени им от полицаите — така агентите решиха, че наистина той е замислил престъплението.
Втората опасност за плана му дойде, когато едва не откриха, че следващото нападение ще бъде на „Рици лейди“… Той бе гледал с ужас как компютърът постепенно сглобява фрагментите от изгубения текст. Едва дочака подходящия момент да извика: „Риц“! Да не би да е „Риц-Карлтън?“ Щом чуха това, всички приеха думите му за вярното решение. Стана почти невъзможно да допуснат друга вероятност.