Може би Джаки Лукас щеше да сполучи с мъж като Кинкейд. Подменено дете като Маргарет обаче — никога.
Арти вдигна поглед от вестника си:
— О, забравих — Честита Нова година, агент Лукас.
— Честита Нова година, Арти.
Пожарникарите обливаха с пяна горящото вишнево дърво, тълпата постепенно се изтегляше покрай обгорения автобус с вонящите останки на Гробокопача.
„Гробокопача го няма. Край.“
През съзнанието му преминаваха стихове от Доктор Сюс и образи на странните му измислени същества.
Паркър отдаде това си състояние на комбинацията от изтощение и адреналин.
Обади се на хухалите и им обеща да се върне вкъщи до половин час. Роби разказа на баща си как някой надул пищялка точно в полунощ, събудил семейство Брадли и причинил лека паника в квартала. Стефи описа задъхано бенгалския огън в двора с объркани епитети.
— Обичам те, хухал. Скоро се прибирам.
— Обичам те, татко. Как е приятелят ти?
— Ще се оправи.
Кейдж разговаряше с един криминолог и Паркър се премести, за да не диша дима от обгорелия автобус. От останките му се носеше отвратителна миризма — не просто на изгоряла гума. Паркър много добре знаеше каква е и от мисълта, че в момента вдишва пепелта от трупа на Гробокопача, му се повдигаше.
Пред трупа на овъгления психопат и към края на тази неповторима нощ в съзнанието на Паркър, като минзухари, започнаха да изникват съвсем ежедневни притеснения. „По дяволите — помисли си, — нямам достатъчно пари, за да платя на госпожа Кавано.“ Той опипа джобовете си и извади няколко банкноти. Двайсет и два долара. Не стигаха. На път за вкъщи трябваше да се отбие при някой банкомат.
Погледна парчето хартия между банкнотите. Върху листчето бяха преписани думите от обгореното тефтерче на престъпника. Имената на двете последни цели на Гробокопача от спасения от пожара бележник.
„… две мили на юг. Р…“
„… място, което ти показах. Черн…“
— Какво е това? — попита Кейдж.
— Един спомен — отвърна Паркър и отново погледна бележката. — Само сувенир.
Едуард Филдинг спря да си поеме дъх в края на коридора, парите му тежаха.
Погледна към фоайето на десетина метра пред себе си и забеляза късата руса коса на Маргарет Лукас. По-нататък седеше пазачът и четеше вестник. Лампите в коридора бяха загасени и дори да погледнеха в неговата посока, трудно щяха да го забележат.
Той намести раницата на гърба си, стисна пистолета и пак огледа коридора. Кожените му подметки потропваха съвсем леко по плочките. Лукас гледаше в друга посока. Лесно щеше да ѝ пръсне черепа. После, когато пазачът вдигне поглед, щеше да довърши и него.
И после щеше да е свободен да си ходи вкъщи.
Туп, туп, туп.
Започна да се приближава към жертвите си.
„Идеално.“
32.
00.55
Маргарет Лукас загледа коледната елха във фоайето и се протегна като котка.
Заслуша разсеяно стъпките по коридора зад гърба си.
Преди две седмици това фоайе бе пълно с подаръците, дарени от агентите и служителите за бездомни семейства. Тя се бе записала като доброволец за разнасянето им, но в последния момент се отказа и вместо това работи дванайсет ча̀са в коледната нощ по разследване за убийство на един чернокож от двама бели.
Туп, туп, туп…
Съжаляваше, че не отиде да раздава подаръци на Коледа. Тогава си беше въобразила, че ще е по-полезна, ако вместо да си губи времето с разнасяне на играчки, свърши някаква „сериозна“ работа. Сега обаче си даваше сметка, че просто е изпитвала по-голям страх от срещите с малки деца в празничната вечер, отколкото при нахлуването в апартамента на въоръжен бандит в Манасас Парк.
Туп, туп, туп…
Тя погледна през прозореца. Улицата бе пълна с хора — тълпите се изтегляха от Мол. Замисли се за Гробокопача. Кой ли беше изстрелял куршумите, които го бяха убили? В живота си бе участвала в две големи престрелки и си спомняше само суматохата. Съвсем различно от филмите. Никога не изпитваш чувство, че действието тече на забавен кадър — престрелките в истинския живот стават за пет секунди на невероятно ужасяващ хаос, през които нищо не разбираш; и после всичко свършва.
Погледът ти се избистря едва след това: при грижите за ранените и изкарването на мъртвите.
Туп… туп…