Звънът на телефон я стресна.
Пред нея Арти вдигна слушалката и Лукас загледа разсеяно набръчканото му лице.
— Охрана… А, здравейте, агент Кейдж.
Изведнъж пазачът се намръщи. Вдигна очи към Лукас, после спря погледа си някъде зад нея. Очите му се разшириха:
— Детектив Харди ли?!… Какъв бил? Какво искате да кажете?… Ама той тъкмо влиза, той е… О, Господи.
Арти хвърли слушалката и трескаво заопипва кобура си.
Туп, туп, туптуптуптуп…
Лукас инстинктивно усети, че човекът зад нея всеки момент ще я нападне. Хвърли се напред и в същия момент куршумите от пистолета със заглушител се забиха в облегалката на дивана, където преди секунди бе подпирала главата си, разкъсаха тапицерията и отвътре се разхвърчаха парченца от пълнежа.
Тя погледна назад, извъртя се и се хвърли за прикритие към една декоративна палма.
Това е… Чакай, не може да бъде! Това е Харди!
Арти започна да стреля отчаяно, закрещя:
— Това е той! Той е убиецът. Той… О, не. О, не…
Пазачът погледна гърдите си. Бяха го уцелили. Свлече се зад гишето.
Нов куршум се заби в облегалката на дивана, на сантиметри от главата на Лукас. Тя се сви зад анемичната палма, която търпеше толкова много подигравки от страна на агентите. Куршумите затракаха по хромираната саксия.
Лукас действаше като робот. Дори не се замисли какво точно става и кой всъщност е този човек. Бързо се огледа, опита да се прицели. Наложи се обаче бързо да залегне, защото нов куршум разкъса дебелите зелени листа на сантиметри от лицето ѝ. Тя се претърколи наляво, към стената, и вдигна пистолет. За части от секундата се прицели и стреля три пъти по Харди.
Тежките 10-милиметрови куршуми не улучиха целта си и пробиха големи дупки в стената зад него. Харди стреля още два пъти и изчезна назад в коридора.
Тя изскочи иззад палмата и долепи гръб до стената.
Шумът от стъпките му заглъхна.
От другия край на коридора някой извика:
— Какво става? Какво става!
Някаква врата се затръшна в далечината.
Лукас бързо погледна зад ъгъла и отново се дръпна на безопасно място. Бе забелязала някакъв човек в другия край на коридора, тъмен силует. Тя се хвърли по корем, прицели се и изкрещя:
— Аз съм федерален агент! Кажи кой си, или ще стрелям!
— Тед Йън. От Компютърния отдел.
Лукас го познаваше. Беше приятел на Гелър. Тя обаче си помисли: „И това ми липсваше, компютърен маниак за подкрепление.“
— Сам ли си?
— Аз…
Последва мълчание.
— Тед?
— Не. Двама сме… Със Сюзан Нанс.
— О, Маргарет — проплака Нанс. — Луиз от охраната! Мъртва е! Тони Фелпс също.
„Господи. Какво става?“
— Ние сме… — понечи да каже Тед.
— Добре, тихо сега. Не издавайте къде се намирате. Някой мина ли покрай вас?
— Не. Не е минавал оттук. Чух някаква врата по-натам. Между нас е.
— Прикривай ме.
Лукас изтича към кабинката на пазача. Арти беше в безсъзнание, но не кървеше много силно. Тя вдигна слушалката, но Кейдж вече бе затворил. Обади се на 911, представи се като агент към Министерството на правосъдието и обяви Код 42 за централната щабквартира на ФБР.
Доколкото знаеше, това никога не беше правено в цялата история на Бюрото. Код 42 означаваше нападение срещу щабквартирата. Изразът бе станал нарицателен — когато кажеш за някого, че е обявил 42, значи тотално е провалил нещо.
— Имате ли оръжие? — извика тя.
— Служебно — отвърна Тед. — И двамата.
Носеха служебните си пистолети „Глок“ или „ЗИГ-Зауер“. Лукас си помисли за картечния си пистолет МР 5, който в момента се намираше в микробуса ѝ. Какво ли не би дала сега да е у нея!
Тя огледа коридора, все още беше празен.
Имаше осем врати. Пет отдясно и три отляво.
Той бе зад една от тях.
„Ето ти една главоблъсканица, Паркър. Зад коя врата е нашият Юда?“
„Три сокола ядат пилетата на един фермер…“
Тя се запромъква с пистолет в ръка по коридора, забеляза силуетите на двамата агенти в другия край. Даде им знак да се отдръпнат зад ъгъла. Ако Харди изскочи от някоя врата, нямаше да може да стреля, ако Тед и Нанс стоят зад него. Те щяха да се сблъскат със същия проблем. Нямаше да стрелят от страх да не я уцелят. Сега губеха предимството на кръстосания огън, но Лукас нямаше да се колебае да натисне спусъка.
Тя се запромъква по коридора.
Зад коя врата?
„Помислѝ… Хайде! Мислѝ!“
Ако Харди имаше добро чувство за ориентация, сигурно знаеше, че петте кабинета вдясно са външни. Нямаше да избере тези отляво, защото така сам си преграждаше пътя за отстъпление.