— Хюс е Гробокопача — обяви тихо Паркър.
— Така ли мислиш?
— Сигурен съм. Убийствата в редакцията на хартфордския вестник — случаят, с който Чизман е започнал записките си за Филдинг — са станали през ноември. Това е първото им съвместно престъпление.
Паркър си спомни изрезките в бележника на журналиста.
„Хроника на скръбта…“
— Ама защо толкова много убийства? — не можеше да си обясни заместник-директорът. — Не може да е само за пари. Трябва да има връзка с някаква терористична група.
— Не — отсече Паркър. — Никакви терористични групи няма. Тук обаче сте прав. Не е вършил тези неща за пари. О, познат ми е.
— Познавате Филдинг?
— Не, познавам този тип хора. Той е като фалшификаторите на документи.
— Като фалшификаторите ли? — изненада се Лукас.
— Големите фалшификатори се изживяват като хора на изкуството, не като крадци. Парите не ги интересуват. Стремят се да създадат такъв фалшификат, с който да заблудят всекиго. Това е единствената им цел: съвършеният фалшификат.
Лукас кимна:
— Значи другите престъпления, в Хартфорд, в Бостън и във Филаделфия, са били само за упражнение. Откраднали са часовник, няколко хиляди долара. Било е само за да усъвършенства методите си.
— Точно така. А това тук е кулминацията. Този път гушна големите пари и сигурно ще се оттегли.
— Защо мислиш така? — попита Кейдж.
Лукас също знаеше отговора. Заговори преди Паркър:
— Защото жертва слугата си, за да избяга. Нали той ни насочи към Гробокопача.
Паркър си спомни как Харди бе стрелял по автобуса и добави:
— Всъщност може точно той да е застрелял Гробокопача в Мол. Ако го бяхме заловили, можеше да проговори.
Кейдж стовари ръка по масата:
— Харди ни се е присмивал. През цялото време ни се е присмивал зад гърба.
— Къде е сега? — попита заместник-началникът.
— О, сигурно е обмислил много добре бягството си — отговори Паркър. — Досега предвиждаше всяка наша следваща стъпка.
— Можем да вземем записа от видеокамерите във фоайето — предложи Кейдж. — Да го пуснем по всички телевизионни канали.
— В два през нощта? — усмихна се Паркър. — Кой ще го види? Пък и вече пропуснахме сутрешното издание на вестниците. Той така или иначе до изгрев-слънце ще е вън от страната, а до два дни сигурно ще легне на масата на някой пластичен хирург.
— Летищата са затворени — изтъкна заместник-началникът. — Не може да излети до сутринта.
— Ще отиде с кола до Луисвил, до Атланта или до Ню Йорк — намеси се Лукас. — Ще го включим все пак в бюлетина до всички регионални управления. Ще изпратим агенти по летищата, на гара „Амтрак“, на автогарите. Също във фирмите за коли под наем. Ще се свържем с Управлението за регистрация на превозни средства. Ще се обадим в полицията в Кънектикът.
Тя замълча и погледна Паркър. По погледа му разбра, че той си мисли същото като нея.
— Със сигурност го има предвид — рече той. — Не казвам да не го правим. Просто е очаквал да действаме точно така.
— Знам.
Чувството за безсилие все повече я разгневяваше.
— Ще го включим в списъка на десетимата най-опасни престъпници — заяви заместник-началникът.
Паркър обаче вече не слушаше. Гледаше бележката с искането за откуп.
— Съвършеният фалшификат — прошепна на себе си.
— Какво? — сепна се Лукас.
Той погледна часовника си:
— Ще отида да видя един стар познат.