— Идвам с теб.
Паркър се подвоуми:
— По-добре недей.
— Не, идвам.
— Нямам нужда от помощ.
— Идвам.
Паркър погледна сините ѝ очи — каменни ли бяха, или не?
Не успя да определи.
— Добре — съгласи се накрая.
Понесоха се по пустите улици. Паркър караше.
Някаква кола спря да ги изчака на едно кръстовище. На светлината от фаровете ѝ Паркър мерна профила на Лукас: тънките ѝ устни, чипия ѝ нос, извивката на шията ѝ.
Насочи вниманието си отново към платното по пътя за Александрия, щата Вирджиния.
„Може би ти завижда.“
Как му се искаше да я хване за ръката, да седнат заедно в някое ресторантче или на дивана му вкъщи. Или да легне до нея. И да говорят. Да говорят за каквото и да било.
Може би за тайната на Маргарет Лукас.
Или да правят, каквото понякога правеше с хухалите, да говорят за напълно безсмислени неща. Да говорят глупости, както го наричаха. За анимационни филмчета, за съседите, за евтините разпродажби в близкия супермаркет, за сметките за тока, за минали ваканции или плановете си за следващите почивни дни.
А може би двамата с Лукас ще си разказват премеждия от различни акции — истории, с които ченгетата, били те градски или федерални, обичат да се хвалят.
Тайната можеше да почака.
Щеше да чака години, докато тя се осмели да му я разкрие.
Години…
Изведнъж той си даде сметка, че мисли за връзката си с нея вече не в границите на една нощ, нито на една седмица, нито на месец. Какво го караше да си въобразява такива работи? Нищо. Какви смешни неща му минаваха през главата.
Каквото и да си въобразяваше, връзката между тях — между нея, жената-воин, и него, домошаря — бе невъзможна.
Дали наистина беше така? Той си спомни за хухалите в книжките на Доктор Сюс, съществата, обитаващи една прашинка, толкова малка, че никой не ги вижда. Въпреки това те бяха там, с всичките си веселби, странни хрумвания и още по-странни жилища. Защо да не откриеш любовта там, където ти се струва, че не може да съществува?
Погледна я още веднъж; и тя него. Той протегна плахо ръка и докосна коляното ѝ. Ръката ѝ стисна неговата.
Пристигнаха на адреса, който търсеха. Той отдръпна ръката си. Спря колата. Без да проронят дума. Без дори да разменят погледи.
Слязоха и застанаха един срещу друг. Как му се искаше да я прегърне! Да я обгърне с ръце, да я притисне към себе си. Тя го погледна и бавно разкопча сакото си. Отдолу се показа бялата ѝ блуза. Той пристъпи да я целуне.
Тя сведе поглед, извади пистолета си и пак се закопча. Присви очи и огледа улицата зад гърба му.
Паркър отстъпи встрани:
— О.
— Къде? — попита тя с делови тон.
Той се поколеба, погледна студените ѝ очи. След това кимна към една уличка:
— Натам.
Човекът, при когото отидоха, бе среден на ръст, с твърда брада и гъста коса. Носеше мизерен халат и ожесточеното тропане на Паркър по скърцащата врата очевидно го беше събудило.
Той погледна за момент двамата посетители, после, сякаш изведнъж нещо го дръпна, отстъпи назад.
Лукас влезе преди Паркър. Огледа се и прибра пистолета. Стаите бяха претъпкани с мебели, книги и вестници. По стените висяха стотици писма с различни подписи и откъси от исторически документи. Десетината рафта на секцията бяха затрупани с още книги и папки. Върху една маса, която заемаше по-голямата част от стаичката, бяха разхвърляни шишенца с мастило и писалки.
— Как я караш, Джеръми?
Домакинът разтърка очи. Хвърли поглед към старомодния механичен будилник:
— Господи, Паркър. Виж кое време е… Гледай сега, виж с какво се сдобих. Харесва ли ти?
Паркър пое прозрачната папка, която му подаде Джеръми.
Пръстите на домакина бяха жълти от цигарите, без които не можеше да живее. Паркър обаче знаеше, че пуши само извън къщата. Не искаше да рискува да замърси творенията си. Както всички истински гении, Джеръми жертваше пороците в името на таланта си.
Паркър вдигна папката на светлината. Взе една лупа и разгледа документа вътре. След известно време заяви:
— Широчината на буквите… много е добре.
— Повече от добре, Паркър.
— Добре, това мога да ти кажа. Началата и завършеците на думите са превъзходни. Както изглежда, празните полета също са с подходяща големина. Документът от оня период ли е?
— Разбира се.
— Само че се е наложило да симулираш стареене на мастилото с водороден пероксид. Това се открива лесно.
— Може да е така. А може и да не е — усмихна се Джеръми.