Беше научил тези трикове от една Интернет-страница на крайнодесни екстремисти, посветена на начините да се предпазиш от чернилки, евреи и ченгета. Въпреки снега, по който присъствието на неканени гости веднага щеше да проличи, той провери внимателно и знаците си. Защото, когато човек извършва съвършено престъпление, трябва да предвиди всичко.
Отключи вратата и се замисли за следващите си действия. Щеше да се задържи тук само пет-десет минути — колкото да прехвърли парите в кутии от детски играчки, да си вземе другия багаж и после да отпътува, пак с крадени коли, оставени на няколко места покрай пътя му, за Оушън Сити. Оттам специално наета яхта щеше да го закара за два дни по Маями. След това с чартърен полет щеше да се добере до Коста Рика и същата нощ да отлети за Бразилия.
Там щеше…
Така и не разбра къде се е крила. Може би зад вратата. Може би в гардероба. Преди Филдинг да разбере какво става, Маргарет Лукас издърпа пистолета от ръката му и закрещя:
— Не мърдай, не мърдай, федерални агенти!
Филдинг нямаше как да не мърда, защото политна напред и след миг се озова легнал по корем, с пистолет, опрян в слепоочието. Някой издърпа парите от ръката му и двама едри агенти му сложиха белезници. Нечии пръсти бързо опипаха джобовете му.
Изправиха го на крака и го тръснаха в едно кресло.
Кейдж и още няколко мъже и жени се появиха на входната врата, докато друг агент проверяваше парите.
Като видя физиономията му на пълно недоумение, Лукас обясни:
— О, тези конци и други трикове? И ние четем такива Интернет-страници: онези глупости на „Арийска милиция“.
— Ами снега? — попита той. Трепереше от шока. — Няма следи! Как влязохте?
— О, взехме на заем кран и стълба от противопожарната служба в Бетесда. Минахме през прозореца на горния етаж.
В този момент Паркър Кинкейд се появи на входа. Лукас кимна към него:
— Той даде идеята за пожарната кола.
Филдинг не се съмняваше, че е било така.
Паркър се настани на креслото пред Филдинг и скръсти ръце. Детективът (въпреки всичко Паркър още мислеше за него като за такъв) изглеждаше по-стар и по-дребен. Паркър си спомни как по-рано бе пожелал да види престъпника жив, за да разбере как работи умът му. Сега желанието му бе изпълнено, но вече не изпитваше никакво любопитство, само отвращение.
„Загадките изглеждат лесни, когато знаеш отговора.“
Освен това стават скучни.
— Как приемаш мисълта да прекараш следващите десет години в единична килия… преди да ти направят смъртоносната инжекция? — полита Лукас престъпника.
— Няма да оцелееш дълго в общото помещение — обясни Кейдж. — Надявам се собствената ти компания да ти хареса.
— Предпочитам я пред всяка друга — изсъска Филдинг.
Кейдж продължи, сякаш не го е чул:
— В Бостън и Уайтплейнс също те търсят. Предполагам, че и в Хартфорд.
Филдинг вдигна изненадано вежди.
— Гробокопача ти е бил пациент в болницата, нали? — попита Паркър. — Болницата за криминално проявени. Дейвид Хюс.
Филдинг не искаше да издава изненадата си, но не успя да я скрие:
— Така е. Странен човек, а? Като Невидимия.
Паркър изведнъж разбра още нещо и застина.
Невидимия…
— В оперативната зала… Говорих за сина си. И не след дълго… Господи, скоро след това Роби видял някого в гаража. Това е бил Гробокопача!… Изпратил си го в дома ми!
Филдинг вдигна рамене:
— Прекалено далече стигна, Кинкейд. Трябваше да те отклоня за малко от разследването. Когато тръгнахте да търсите тайната ми квартира — откриването ѝ бе голям успех, между другото, — излязох и оставих съобщение на приятеля ми да посети твоя дребосък. Разбира се, чудех се дали да не го накарам да го убие, а защо не и теб, но имах нужда от присъствието ти в главната щабквартира преди полунощ. За да се досетиш къде ще е последният удар.
Паркър скочи и замахна с юмрук. Лукас хвана ръката му, преди да удари Филдинг в лицето.
— Разбирам те — прошепна тя, — но така няма да помогнеш на никого.
Разтреперан от гняв, Паркър отпусна ръка. Приближи се до прозореца и загледа снега. Опита да се овладее. Сигурен бе, че ако сега го оставят насаме с Филдинг, ще го убие. Не заради смъртта, която бе причинил тази нощ, а защото гласът на Роби още звучеше в ушите му: „Татко… татко…“
Лукас докосна ръката му. Той я погледна.