— Той причини същото и на мен — успокои го тя. Прелисти бележника, който държеше. — Преди няколко месеца някой влезе с взлом в дома ми. Той го е направил. Търсил е подробности за живота ми.
Филдинг запази мълчание.
Лукас се обърна към него:
— Ти си открил всичко за мен. Научил си за Том…
— Том ли? — почуди се Паркър.
— Подстригал си се като него. Каза, че си от околностите на Чикаго, също като него. Чел си писмата му… — Тя затвори очи и поклати глава. — „Всичко е тип-топ.“ Откраднал си любимия му израз! После ми каза, че жена ти е в кома. Защо? За да те оставя в разследването, въпреки че всички, включително и аз, не искахме да ни се месят външни хора.
— Трябваше да преодолея защитните ти прегради, Маргарет. Знаех какъв труден противник си.
— Ти открадна миналото ми, Филдинг!
— За какво друго служи миналото, освен за да го използваме?
— Защо ти трябваше да избиваш толкова много хора? — прошепна тя.
— Чудно ли ти се вижда? Защо не? Боже Господи, защо не? Защо смъртта на един човек ни се струва по-ужасяваща на смъртта на един милион? Човек или убива, или не. Ако убиваш, смъртта не означава нищо за теб, а щом от нея има изгода, тогава убиваш този, който трябва да умре. Ако някой не приема тази истина, значи е наивен глупак.
— Кой е човекът в моргата? — попита Кейдж.
— Казва се Гил Хавъл.
— А, мистериозният Гилбърт Джоунс — обади се Паркър. — Той нае хеликоптера, нали?
— Трябваше да ви убедя, че съм имал намерение да се измъкна с парите от полето около Галоус Роуд.
— Къде го намери?
— В един бар в Балтимор.
— Какъв беше този Хавъл?
— Някакъв неудачник. Скитник. Обещах му сто хиляди долара, ако остави бележката пред кметството и ако ми помогне да прибера парите с хеликоптера и да наема тайната квартира. Накарах го да мисли, че го смятам за партньор.
— И си го накарал да се прибере от кметството по определен маршрут, където си го чакал с камиона — досети се Паркър.
— Трябваше да помислите, че организаторът на престъплението е мъртъв. За да приберете парите в хранилището.
— Ами Кенеди? Защо го изпрати в „Риц“?
— Кмета ли? Той ме изненада. Реших да рискувам. Трябваше да насоча вниманието ви към „Риц-Карлтън“, за да не се сетите за „Рици лейди“. Освен това така ви подхвърлих уловката за името на Гробокопача, като един вид изкупление… Знаеш ли, Кинкейд, голяма работа си. Как разбра?
— Как разбрах, че си престъпникът ли? По почерка ти. Имах еталон за сравнение: когато ти диктувах записаното в бележника.
— Да, това ме притесняваше. Само че нямаше как да се измъкна, когато ме накара да водя записките, не смяташ ли? Постарах се обаче да импровизирам, опитах да преправя почерка си.
— Точката те издаде.
Филдинг кимна:
— А, да. Сълзата на дявола. Не се бях замислил… Как го каза? Че малките неща са най-важни.
— Не винаги, но в повечето случаи.
— Информацията за Гробокопача през цялото време е била с теб, нали? — попита Лукас. — Изобщо не си ходил в библиотеката.
— Не. По дяволите, нали точно затова нарекох Хюс „Гробокопача“. За да помислите, че става дума за някакво смешно отмъщение срещу правителството. Само че… — Той се огледа. — Как ме открихте тук?
— В тази къща ли? — Паркър не издържа на изкушението да се похвали: — Съвършенство. — Презрителната усмивка на убиеца се стопи. — За да се измъкнеш след съвършеното престъпление, е трябвало да имаш съвършени паспорти. Наложило се е да откриеш най-добрия фалшификатор. По стечение на обстоятелствата той ми е приятел. Е, да кажем, че сме близки познати — вкарвал съм го веднъж в затвора.
По лицето на Филдинг се изписа удивление:
— Да, ама той не знаеше нито истинското ми име, нито адреса ми.
— Не, но си му се обаждал по телефона.
— Не оттук — почти проплака Филдинг.
Лукас също пожела да участва в разбиването на самочувствието му. Кимна към вратата:
— От телефонния автомат на улицата. Открихме номера в архива на телефонната компания. — След това му показа една разпечатана на компютър снимка: — Свалихме я от записите на системата за сигурност в главната щабквартира. Достатъчно бе да я покажем на няколко души в квартала, за да разберем къде се криеш.
— По дяволите.
Филдинг затвори очи.
„Малките неща…“
— Фалшификаторите казват, че човек не може да мисли за всичко — заговори Паркър. — Само че това не е вярно. Човек трябва да помисли за всичко.
— Знаех, че си най-силното звено във веригата, Паркър — каза престъпникът. — Най-опасният противник. Трябваше да накарам Гробокопача да те убие още в началото.