Неохотно пусна ръката ѝ. Дали и на нея не ѝ се искаше да задържи дланта му? Не можеше да определи.
— Предполагам, ще искаш доклад — отбеляза той.
Спомни си документите, които прокуратурата изисква за процесите. Купища бумаги. Те обаче не му бяха в тежест — нали работата му беше да се занимава с документи.
— Да — отвърна тя. — Но няма закъде да бързаш.
— В понеделник трябва да завърша една работа.
— По документ? Или по обзавеждането на къщата?
— По къщата ли? — засмя се той. — О, това не е моя работа. Разбирам малко от кухненска работа. Но от дърводелство — не. Искат да проверя автентичността на един документ. Писмо, за което се твърди, че е от Томас Джеферсън. Един търговец в Ню Йорк ми го изпрати за анализ.
— Оригинално ли е?
— Шестото ми чувство подсказва, че да. Трябва да проведа още няколко експеримента. А, ето.
Върна ѝ пистолета.
Лукас сега бе с пола, неподходящо облечена, за да крие пистолет при глезена си. Пъхна оръжието в жабката. Паркър отново се възхити от съвършения ѝ профил.
„Защо, по дяволите, ще ми завиждаш?“ — запита се.
Понякога загадките се разрешават сами, когато им дойде времето.
А на някои никога не научаваш отговора. Защото (така смяташе Паркър Кинкейд) не ти е писано.
— Хей, какво ще правиш утре вечер? — попита неочаквано той. — Какво ще кажеш за вечеря?
Тя се поколеба. Лицето ѝ не трепна. Дори като че престана да диша. Той също не помръдна, остана с лека усмивка, застинала на устните, както когато чакаше хухалите да си признаят за изчезналите бонбони или за счупената лампа.
Накрая тя също се усмихна, но Паркър забеляза, че усмивката ѝ не е искрена — каменна усмивка, също като очите ѝ. И веднага се досети какъв ще е отговорът.
— Съжалявам. Заета съм. Може би друг път.
Тоест — никога. „Ръководство за самотни родители“ на Паркър Кинкейд имаше цяла глава за евфемизмите.
— Разбира се — отвърна той, опитвайки да прикрие разочарованието си. — Друг път тогава.
— Къде е колата ти? Мога да те закарам.
— Не, благодаря. Ето я там.
Той отново хвана ръката ѝ и едва устоя на желанието да я придърпа към себе си.
— Лека нощ — пожела му тя.
Той кимна.
Докато се отдалечаваше, Паркър се обърна и забеляза, че Лукас му маха. Странен жест, защото лицето ѝ оставаше все така безизразно.
После обаче забеляза, че не му маха. Бършеше запотените стъкла, дори не го поглеждаше. Когато избърса прозорците си, Маргарет Лукас потегли с пълна скорост в най-лявото платно на булеварда.
На път за вкъщи Паркър спря в една закусвалня за кафе и сандвич и да изтегли пари от банкомат. У дома завари г-жа Кавано заспала на дивана.
Събуди я, плати ѝ два пъти повече, отколкото бе поискала, след това я изпрати до външната врата и остана на прага, докато тя внимателно прекоси улицата и се прибра у дома си отсреща.
Децата спяха в кревата му — телевизорът и видеото бяха в неговата стая. Екранът беше син, доказателство, че са гледали видеокасета. Той се разтревожи да не са взели нещо от богатата му колекция трилъри и научнофантастични филми, но касетата се оказа „Цар Лъв“. Това бе достатъчно обезпокояващо (Роби ненавиждаше хиените), но все пак представляваше доста безобиден завършек след насилието, на което беше станал свидетел.
Паркър бе изтощен. Бе пребит от умора. Чувстваше обаче, че от съня все още го делят часове.
Въпреки че изрично ѝ беше казал да не го прави, г-жа Кавано бе измила чиниите и почистила кухнята, така че сега той не можеше да изразходва енергията си по този начин. Затова взе боклука и го изнесе в задния двор, натоварен със зелените пликове като Дядо Коледа. „Странно нещо е животът — помисли си, — цяла вечер преследваш престъпници, а само след час отново си потънал в домашното ежедневие сред спокойното предградие.“
Паркър повдигна капака на кофата за боклук и огледа задния двор. Намръщи се. В снега имаше следи.
Пресни следи.
Само отпреди няколко минути, както изглеждаше — бяха още съвсем ясни, постоянно сипещият се сняг и вятърът още не ги бяха заличили. Натрапникът бе минал покрай прозореца на гостната, след това беше заобиколил към предния вход.
Сърцето на Паркър заби лудо.
Той остави внимателно плика с боклука и се прибра тихо в къщата. Затвори и заключи вратата на кухнята. Провери и предния вход. Беше заключен. Поради особеностите на работата му — високата стойност на документите и риска от замърсяване — всички прозорци бяха запечатани и не можеха да се отварят. Нямаше нужда да ги проверява.