— Дай ми пистолета — прошепна Паркър.
Детето продължаваше да гледа втренчено Гробокопача. По бузите му потекоха сълзи.
— Уби татко! После ме докара тук, докара ме с една кола.
— Дай ми пистолета. Как се казваш?
— Видях го как го направи. Направи го пред очите ми. През цялото време го дебнах да го гръмна. Намерих това в колата му. Три-пет-седем.
— Всичко е наред. Как се казваш?
— Той е мъртъв. Мамка му.
Паркър се приближи, но детето насочи заплашително пистолета към него. Паркър спря и се дръпна назад.
— Просто го остави. Става ли? Моля те.
Момченцето не му обърна внимание. Огледа стаята.
Погледът му веднага спря на коледната елха. После се върна върху Гробокопача:
— Той уби татко. Защо го направи?
Паркър бавно се изправи, разпери ръце:
— Не се плаши. Няма да ти направя нищо лошо.
Погледна към горния етаж. Изстрелът очевидно не беше събудил децата. Той кимна към елхата:
— Ще отида там за малко.
Заобиколи момчето (и кървавото петно около главата на Гробокопача) и се приближи до елхата. Наведе се, вдигна нещо и се върна. Коленичи пред момчето и протегна празната си дясна ръка. След това с лявата му подаде космическия кораб на Роби — „Хилядолетния сокол“ от „Междузвездни войни“.
— Хайде да ги разменим.
Детето погледна пластмасовата играчка. Отпусна ръката с пистолета. Изглеждаше малко по-ниско от Роби и сигурно тежеше не повече от трийсетина килограма. Очите му обаче бяха като на възрастен.
— Дай пистолета, моля те.
Момчето погледна страхопочтително играчката:
— Човече!
След това подаде на Паркър пистолета и взе космическия кораб.
— Изчакай — каза му Паркър. — Веднага се връщам. Искаш ли нещо за ядене? Гладен ли си?
Момчето не отговори.
Паркър взе автомата и пистолета и ги занесе на горния етаж. Остави ги на най-горната полица на гардероба и го заключи.
Усети някакво движение зад гърба си. Роби се задаваше по коридора.
— Татко?
— Здрасти, млади момко.
Паркър едва успяваше да сдържи гласа си да не затрепери.
— Сънувах. Чух изстрел. Страх ме е.
Паркър го пресрещна, преди да стигне до стълбите. Прегърна го и го върна в спалнята.
— Сигурно е от фойерверките — успокои го той.
— Може ли догодина да си вземем бомбички? — попита наивно детето.
— Ще видим.
Чу стъпки отвън, шляпане на обувки по улицата пред къщата. Погледна през прозореца. Чернокожото момче притича през двора, здраво стиснало космическия кораб, и се изгуби в мрака.
Закъде е тръгнало?, почуди се Паркър. За Вашингтон? За Западна Вирджиния? Нямаше време да мисли и него. Насочи цялото си внимание към собствения си син.
Паркър сложи Роби в леглото до сестра му. Трябваше да открие телефона си, за да се обади в полицията. Момченцето обаче не пускаше ръката му.
— Кошмар ли сънува? — попита той.
— Не знам. Просто чух гърмеж.
Паркър легна до него. Погледна часовника. Беше 3.30. Джоан щеше да се появи в 10.00 с чиновничката от социалната служба… Господи, какъв кошмар щеше да настане. В стените имаше десетки дупки от куршуми. Мебелите бяха строшени. Вратата на кухнята — разбита.
Насред килима лежеше кървав труп.
— Татко — промълви сънено Стефи.
— Няма нищо, слънчице.
— Чух някаква бомбичка. Пити Уелан има бомбички. Майка му му забранила, но той си купил. Видях ги.
— Това не е наша работа.
Паркър легна при децата си и затвори очи. Стефи положи глава върху гърдите му.
Той се замисли за дупките от куршуми, за гилзите, за разбитите мебели. За трупа.
Представи си показанията на Джоан в съда.
Какво можеше да направи? Какво оправдание да си измисли?
В следващия момент Паркър Кинкейд вече дишаше равномерно. Потопи се в дълбокия сън на родител, чиито деца са в безопасност в прегръдките му, най-сладкия сън на света.
Когато отвори очи, часът бе десет без пет. Събуди го затръшване на врата на кола и гласът на Джоан:
— Малко сме подранили, но предполагам, че няма да има нищо против. Внимавайте къде стъпвате. Гледайте, знаел е, че ще дойдем, а дори не е изринал снега. Типично за него. Типично.
37.
09.55
Скочи от леглото.
Виеше му се свят, главата му се пръскаше. Погледна през прозореца.
Джоан идваше към къщата. Ричард беше с нея, вървеше сърдито отзад. Явно никак не му се влизаше. Имаше и още една жена — социалната служителка. Ниска, на високи токчета. Оглеждаше одобрително къщата.