Спряха пред входната врата. Звънецът иззвъня.
Никаква надежда…
Той излезе в коридора на горния етаж. Ами просто нямаше да я пуска, каза си. Щеше да им прегради пътя. Щеше да ги накара да дойдат със съдебна заповед. Така можеше да спечели един-два часа.
Паркър спря пред вратата на спалнята. Обърна се и погледна спящите си деца. Искаше му се да ги грабне и да избягат през задния вход, да избягат в Западна Вирджиния.
Знаеше обаче, че така няма да постигне нищо.
Отново се позвъни.
„Какво мога да направя? Как да ги забавя?“
Джоан щеше да разбере, че има нещо нередно. Ако опита да ги забави, щеше само да възбуди допълнително подозренията ѝ. Пък и какво можеше да спечели с още два или три часа?
Той си пое дълбоко дъх и заслиза по стълбите.
Как можеше да обясни дупките от куршуми? Ами кръвта? Може би можеше…
Паркър спря на площадката.
Втрещен.
С гръб към него стоеше стройна блондинка с черна пола и бяла блуза и тъкмо отваряше вратата.
Което само по себе си бе достатъчно невероятно. Най-удивителното обаче бе състоянието на къщата.
Безупречно.
Нито парченце счупен порцелан или стъкло по пода. Нито една дупчица в стената. Всичко бе замазано и боядисано: в ъгъла на всекидневната се виждаха няколко кофи боя. На мястото на надупченото от куршуми кресло стоеше ново.
А от трупа на Гробокопача — нито следа. На лобното му място бе постлан нов персийски килим.
Джоан, Ричард и социалната служителка се появиха на прага, жената с черната пола се обърна:
— О, Паркър.
Беше Маргарет Лукас.
— Да — отвърна след няколко секунди той.
Тя се усмихна странно.
Той пак опита да налучка вярната реплика:
— Добро утро.
— Как спа? — попита тя. После подсказа: — Добре ли?
— Да. Много добре.
Лукас отново се обърна към гостите и кимна на Джоан:
— Вие сигурно сте съпругата на Паркър…
— Бивша съпруга!
И влезе в къщата. Социалната служителка, пълничка брюнетка, я последва. Ричард, с добродушно-глуповатото си изражение, пристъпи последен.
Паркър продължи надолу по стълбите. Не успя да се сдържи и прокара ръка по стената, където бе сигурен, че през нощта се беше забил откос. Шпакловката бе гладка като личицето на Стефи.
Рамото и главата го боляха ужасно от скока на земята при нахълтването на Гробокопача. Ако не беше болката, щеше да реши, че всичко е било сън.
Даде си сметка, че Джоан го гледа настойчиво с изкуствена усмивка:
— Казах: „Здравей, Паркър.“
— Добро утро, Джоан. Здравей, Ричард.
Паркър се приближи и целуна Джоан по бузата, ръкува се със съпруга ѝ. Ричард носеше найлонов плик с плюшени играчки.
Джоан не запозна Паркър със социалната служителка, но тя пристъпи напред и стисна ръката му. Може би се представи, а може би не. Паркър бе прекалено удивен, за да забележи.
Джоан погледна Лукас:
— Май с вас не сме се виждали. Вие сте…?
— Джаки Лукас. Приятелка на Паркър.
Джаки ли? Паркър вдигна вежди.
Джоан огледа равнодушно стройното тяло на Лукас. След това бившата съпруга (очите ѝ бяха като на Роби, но надменният им поглед бе толкова различен от неговия!) влезе във всекидневната.
— Ама ти да не си… Какво си направил? Да не си ремонтирал? Вчера не забелязах.
— Имах малко свободно време. Реших да пооправя това-онова.
Бившата му съпруга го огледа изпитателно:
— Ужасно изглеждаш, Паркър. Да не би да не си спал?
Лукас се засмя. Джоан се обърна към нея.
Лукас я погледна съучастнически:
— Паркър ме кани на закуска. После се качва уж да събудя децата, а всъщност заспива при тях.
Джоан изръмжа, сякаш да каже като преди малко: „Типично.“
Къде се беше дянала кръвта? Всичко бе оплискано с кръв!
— Какво ще кажете за малко кафе и курабийки? — предложи Лукас на гостите. — Паркър сам ги е правил.
— Аз бих пила малко кафе — прие социалната служителка. — И може би бих опитала половин курабийка.
— Малки са — успокои я Лукас. — Вземете направо цяла.
— Няма да откажа.
Лукас изчезна в кухнята, за да се появи само след секунди с пълен поднос.
— Паркър е голям кулинар — отбеляза.
— Знам — тросна се Джоан; уменията на бившия ѝ съпруг явно не я впечатляваха.
Лукас им подаде чашки с кафе и се обърна към Паркър:
— В колко се прибра снощи от болницата?
— Ъ?
— Болницата ли? Децата да не са болни? — попита Джоан с престорена загриженост; хвърли многозначителен поглед на социалната служителка.