Часовникът му изписква.
Точно девет.
Той натиска спусъка.
Чува се съскащ звук и куршумите политат сред пътниците на ескалатора и те започват да падат един след друг по очи. Съскането на оръжието изведнъж заглъхва сред писъците.
— О Господи внимавай за Бога какво ранен съм падам…
Такива неща.
Ссс, ссс, ссс.
Чува се и ужасяващ тропот от рикошетите — куршумите отскачат от металните предмети и стените. Този звук е много силен. Звукът от забиването на куршумите в плътта е много по-нежен.
Всички се оглеждат тревожно, никой не разбира какво става.
Гробокопача също се оглежда тревожно. Всички се мръщят в недоумение. Гробокопача също се мръщи в недоумение.
Никой не съзнава, че някой стреля. Всички си мислят, че някой е припаднал и е съборил возещите се пред него. Мобифоните, куфарчетата и саковете падат от ръцете на жертвите и тропат по стъпалата на ескалатора.
Стоте патрона свършват за секунди.
Никой не забелязва Гробокопача и той се оглежда като всички останали.
Мръщи се.
— Повикайте линейка полиция полиция Господи това момиче се нуждае от помощ той е мъртъв свети Боже крака ѝ вижте крака ѝ детето ми детето ми…
Гробокопача отпуска найлоновия плик, на чието дъно има само една малка дупка от куршумите. Всичките сто затоплени месингови гилзи са вътре.
— Спрете спрете ескалатора Господи гледайте някой да го спре спрете ескалатора ще ги смачка…
Такива неща се чуват.
Гробокопача се оглежда, защото всички се оглеждат.
Трудно се вижда в ада. Долу телата се трупат на купчина, все по-висока и по-висока, гърчат се… Някои са живи, други са мъртви, трети се мъчат да се измъкнат изпод купчината, която се трупа в основата на ескалатора.
Гробокопача се слива с тълпата. И изчезва.
Много го бива да става невидим.
— Като се оттегляш, трябва да бъдеш като хамелеон — говори човекът, който му казва какво да прави. — Знаеш ли какво е това?
— Гущер.
— Точно така.
— Мени си цвета. Гледал съм го по телевизията.
Гробокопача върви по оживените тротоари. Сред хората, които тичат насам-натам. Смешно.
Смешно…
Никой не забелязва Гробокопача.
Който прилича на теб и прилича на мен. И се слива със сградите. Чието лице е светло като утринното небе. Или тъмно като входа на ада.
Докато върви — бавно, бавно, — той си мисли за мотела. Там ще презареди оръжието и ще смени изолацията на заглушителя с нова стъклена вата, и ще седне на удобния стол с чаша вода и чиния супа пред себе си. Ще седи и ще си почива до следобед и тогава — ако човекът, който му казва какво да прави, не му се обади да престане, — пак ще сложи дългото черно или тъмносиньо палто и ще излезе.
Ще повтори всичко отново и отново.
Днес е последният ден на старата година. И Гробокопача е в града.
Докато към Дюпон Съркъл с пълна скорост хвърчаха линейки, а спасителите ровеха сред купчината тела в станцията на метрото като работници в някаква зловеща мина, Гилбърт Хавъл вървеше към кметството, на три километра от мястото на събитието.
Спря на ъгъла на Четвърта улица и Улица О, до един гол клен, отвори плика, който носеше, и прочете писмото за последен път:
Кмет Кенеди…
Краят е нощ. Гробокопача е на свобода и никой не можи да го спре. Той ще убива отново — в четири, осем и Полунощ, ако не платите.
Искам $20 милиона долара в брой, които ще ги сложите в найлонов плик и ще го оставите на три километра южно от Шосе 66 на Запад от Околовръстното. Сред Полето. Платете на мен Парите до 12.00. Само аз знам кому да кажа, за да спре да убива. Ако ме
Това според Хавъл бе най-гениалната идея, хрумвала някога на човек. Планираше го с месеци. Беше предвидил всеки ход на полицията и ФБР. Като игра на шах.
Окрилен от тези мисли, той върна писмото в плика, затвори го, без да го запечатва, и продължи. Вървеше прегърбен, свел очи, за да изглежда малко по-нисък. Трудно му се удаваше, предпочиташе да крачи с вдигната глава и да гледа хората отвисоко.
Мерките за сигурност в кметството, на Джудишъри Скуеър 1, бяха смехотворни. Никой не го забеляза как минава покрай входа на безличната каменна сграда към автомата за вестници. Пъхна плика под машината, обърна се бавно и тръгна към Улица Е.