— Може би.
— Аз мисля, че е по-дълго. — Паркър разпери максимално ръце. — Толкова дълго, колкото рибата, която уловихме в езерото Брадък, ли?
— Тя беше толкова дълга — усмихна се хлапето и разпери ръце.
— Не, толкова дълга беше — смръщи лице с престорена сериозност Паркър.
— Не, не, толкова дълга беше.
Момченцето заподскача от крак на крак с разперени ръце.
— По-дълга беше! — упорстваше Паркър. — По-дълга.
Роби изтича до вратата на кухнята и вдигна едната си ръка, после се върна при баща си и вдигна другата:
— Ето толкова беше дълга!
— Толкова са дълги акулите. Не, китовете, не, гигантският калмар. Чакай, знам кой е толкова дълъг. Качулатата Мазурка.
Измисленото същество от „Ако бях директор на зоопарк“. Роби и Стефи обожаваха приказките на Доктор Сюс. Паркър ги беше кръстил „хухалите“ — като животните от „Хортън хваща хухал“, най-любимата им книжка, по-любима дори от „Приключенията на Мечо Пух“.
Поиграха на гоненица из къщата, след няколко минути Паркър хвана Роби и започна да го гъделичка.
— Знаеш ли какво? — попита задъхан той.
— Какво?
— Мисля си дали утре да не отсечем тези храсти…
— Може ли аз да ги отрежа? — попита бързо хлапето.
0, готови бяха да се възползват от всяка възможност за забавление, помисли си весело Паркър.
— Ще видим — отговори.
— Страхотно!
Роби затанцува из кухнята, спомените за Лодкаря бяха заменени с възбудата от обещанието да използва инструментите на баща си. Изтича на горния етаж и скоро Паркър го чу да се препира със сестра си коя видеоигра да пуснат. Явно Стефани надделя, защото след малко в къщата прокънтяха първите акорди от музиката към „Марио Брадърс“.
Паркър загледа храстите в задния двор.
Лодкаря…
Той тръсна глава.
На вратата се звънна. Той хвърли поглед във всекидневната, но децата явно не бяха чули. Паркър отиде да отвори.
Навън стоеше привлекателна жена с широка усмивка. Обеците ѝ проблесваха под острата ѝ коса, по-светлоруса от обичайното (Роби се беше метнал на нея, докато косата на Стефани бе по-тъмнокестенява, почти като неговата). Тенът ѝ беше зашеметяващ.
— Ами… здравей — каза плахо Паркър.
Погледна зад гърба ѝ и с облекчение установи, че двигателят на бежовия кадилак пред къщата още работи. Ричард седеше зад волана с „Уолстрийт Джърнал“ в ръце.
— Здравей, Паркър. Идваме направо от летището.
Тя го прегърна.
— Къде бяхте?
— В Сен Кроа. Страхотно беше. О, успокой се. Господи, от километри си личи какво си мислиш… Отбих се само да те видя.
— Добре изглеждаш, Джоан.
— И още по-добре се чувствам. Наистина отлично се чувствам. Не мога да кажа същото за теб, Паркър. Изглеждаш блед.
— Децата са на горния етаж.
Той се обърна да ги извика.
— Не, остави — понечи да го спре тя.
— Роби, Стефи! Мама е тук.
По стълбите се чу тропот. Скоро хухалите изскочиха иззад ъгъла и се втурнаха към Джоан. Тя се усмихна, но личеше, че му се сърди, задето ги е извикал.
— Мамо, колко си почерняла! — възкликна Стефи.
Тръсна глава като певица от „Спайс Гърлс“. Роби беше красив като икона; Стефани имаше издължено, сериозно лице. Паркър се надяваше, когато стане на дванайсет-тринайсет, момчетата на нейната възраст да приемат изражението ѝ като белег на интелигентност.
— Къде си била, мамо? — намръщи се Роби.
— На Карибите. Татко не ви ли каза?
Тя хвърли бърз поглед на Паркър. Да, беше им казал. Джоан не разбираше, че проблемът не е откъде се връща, а че не е била във Вирджиния по Коледа.
— Как прекарахте празниците? — попита тя.
— Дядо Коледа ни подари домашен хокей и тази сутрин бих Роби три игри.
— И аз вкарах четири гола! — възнегодува той. — Носиш ли ни подаръци?
Джоан погледна към колата:
— Разбира се. Но, знаете ли, забравила съм ги в куфара си. Отбих се само за малко, да ви кажа „здрасти“ и да поговоря с баща ви. Утре ще дойда за повече време и ще ви донеса и подаръците.
— О, аз пък получих топка за футбол и новата версия на „Марио Брадърс“. И цял комплект фигурки на Уолъс и Громит от филмчето… — започна Стефи.
— А аз — „Звездата на смъртта“ и „Хилядолетния сокол“ от „Междузвездни войни“! И много колички „Микро“! И бухалка за бейзбол. И гледахме „Лешникотрошачката“.
— Получихте ли моите подаръци? — попита Джоан.
— Ъхъ — отвърна Стефи. — Благодаря.
Момиченцето се държеше невероятно учтиво, но куклите Барби с натруфени рокли вече не ѝ бяха интересни. Осемгодишните днес не са вече като по времето на Джоан.