Паркър отново огледа пустите улици. Лукас не се виждаше, нито Кейдж. Наблизо мина млада двойка, латиноамериканци, с бебешка количка. Бяха на пет-шест метра от него. Той си спомни времето веднага след раждането на Роби, двамата с Джоан също си правеха такива разходки след вечеря.
Погледът му отново спря на човека в нишата на банкомата. Замисли се разсеяно какво ли прави още там. Реши, че няма да е зле да му покаже снимката на изнудвача и започна да рови из джобовете си. И той да свърши малко работа.
Случи се обаче нещо странно…
Непознатият мъж вдигна поглед и въпреки че Паркър не успя да различи точно какво, извади изпод палтото си някакъв черен, лъскав предмет.
Паркър застина. Този мъж ги беше следил, докато отиваха към архива!
Това бе Гробокопача!
Паркър бръкна в джоба си, за да извади пистолета. Нямаше го.
Спомни си, че докато се возеше в колата на Кейдж, оръжието му убиваше, затова го намести в джоба си. Сигурно бе изпаднал на седалката.
Непознатият погледна младото семейство, което сега се намираше между него и Паркър и вдигна предмета, който със сигурност беше „Узи“ със заглушител.
— Залегнѝ! — изкрещя Паркър.
Двамата латиноамериканци го погледнаха изненадано.
— Залегнете!
Гробокопача се обърна към него и вдигна автомата. Паркър понечи да отскочи към близката уличка, но се спъна в купчина боклук и падна тежко. Остана да лежи безпомощно, опитвайки отчаяно да си поеме дъх. Нападателят се приближаваше. Паркър опита пак да предупреди семейството, но от устата му излезе само сподавено хриптене.
Къде се губеше тоя Кейдж? Никакъв не се виждаше. Ами Лукас, ами другите агенти?
— Кейдж! — извика той, но гласът му прозвуча като дрезгав шепот.
Гробокопача наближи младото семейство. Беше на три-четири метра, а те още не го виждаха.
Паркър опита да се изправи, махайки отчаяно на мъжа и жената да залегнат. Гробокопача приближаваше с безизразно лице. Едно натискане на спусъка — и младото семейство и бебето им щяха да са мъртви.
Убиецът се прицели.
— Залег… нете! — изхриптя Паркър.
Изведнъж прозвуча женски глас:
— Не мърдай! Федерален агент! Пусни оръжието, или ще стрелям!
Нападателят се обърна, издаде приглушен стон. Двамата латиноамериканци се извърнаха. Мъжът бутна жена си на земята и закри количката с тяло.
— Хвърли оръжието, хвърли го! — продължаваше да крещи Лукас.
Тръгна уверено напред, насочила пистолет в широките гърди на нападателя.
Гробокопача пусна оръжието на земята и вдигна ръце.
Кейдж също се появи, тичаше с изваден пистолет.
— Легни по очи! — заповяда Лукас. — По очи!
Гласът ѝ звучеше толкова грубо, че Паркър едва го позна.
Нападателят се свлече като чувал с картофи.
Кейдж говореше нещо по радиостанцията, явно викаше подкрепления. Паркър видя още неколцина агенти да тичат към тях. Изправи се несигурно.
Лукас клекна и допря пистолет до слепоочието на убиеца.
— Не, не, не — проплака той. — Моля ви, не…
Тя му сложи белезници, само с лявата ръка, без да отмести пистолета дори на милиметър от главата му.
— Какво, по дяволи… — заекна той.
— Млък!
Тя притисна още по-силно пистолета до слепоочието му. Между краката на убиеца заизлиза па̀ра — беше се подмокрил от страх.
Паркър опипа ребрата си, все още трудно си поемаше дъх. Лукас също дишаше учестено, отдръпна се и прибра пистолета в кобура си. Излезе по средата на улицата, ледените ѝ очи се преместиха към Паркър, после отново към престъпника. Приближи изплашените съпрузи и им каза нещо. Записа имената им и ги отпрати. Мъжът погледна за миг Паркър, после поведе жена си към една странична уличка, далеч от мястото на инцидента.
Докато Кейдж претърсваше нападателя, един от другите агенти се наведе и вдигна оръжието.
— Не е автомат — обяви. — Видеокамера е.
— Какво? — изненада се Кейдж.
Паркър се намръщи. Наистина бе камера. Беше се счупила при падането.
Кейдж се изправи:
— Чист е. — Прегледа портфейла му от змийска кожа. — Андрю Слоун. Живее в Роксвил.
Един агент извади радиостанция, за да провери дали няма заповед за издирване в полицейските управления на Окръга, Мериленд и Вирджиния.
— Не можете… — запротестира Слоун.
Лукас пристъпи към него:
— Дръж ли езика зад зъбите, докато не ти разрешим да говориш! — Беше бясна. — Ясно ли е!
Звучеше страшно. Тъй като задържаният не отговори, тя клекна и прошепна на ухото му: