— Мръсникът дори не се е научил да пише — изсъска Джефрис.
Сведе отново поглед към листа. Очите му изглеждаха ужасно — някакво наследствено заболяване. Голяма част от заплатата си даваше за майка си, двамата си братя и двете си сестри, живеещи в Югоизточния район на Окръга. Благотворителност, която Джефрис избягваше да споменава, както и факта, че баща му бил убит, докато купувал хероин на Трета улица.
За Кенеди Уендъл Джефрис бе олицетворение на всичко добро в окръг Колумбия.
— Има ли улики? — поинтересува се чернокожият.
— Никакви — отвърна Лукас. — В разследването са включени Отделът за анализ на особено жестоки престъпления, Окръжната полиция, Бихейвиористичният отдел в Куонтико и шерифствата на окръзите Феърфакс, Принц Уилям и Монтгомъри. Засега обаче нямаме нищо, за което да се заловим.
— Господи — възкликна Джефрис, след като погледна часовника си.
Кенеди погледна часовника на бюрото си. Тъкмо минаваше 10.00. Заразмишлява на глас:
— Дванайсет… по обяд. Имаме два часа.
— Трябва да излезеш с изявление, Джери — заяви Джефрис. — Час по-скоро.
— Знам.
Кенеди стана.
Защо трябваше да се случва точно сега? Защо точно тук?
Погледна Джефрис — още млад, но с обещаващо политическо бъдеще. Беше съобразителен и с бърз ум. Чернокожият направи кисела физиономия и Кенеди предположи, че си мисли същото като него: Защо точно сега?
Кметът погледна поканата за тържествената заря по случай Нова година. Двамата с Клер, жена му, трябваше да присъстват заедно с представителя на Окръга и други ключови политически звероукротители от Конгреса.
Или поне така беше решено преди последните събития.
Защо точно сега? Защо в моя град?
— Какво правите, за да го заловите? — попита той агентите.
— Разпитваме доверените си информатори — започна Лукас — и агентите, които са имали контакти с местни и чуждестранни терористични групировки. Засега без резултат. Моето лично убеждение е, че тези действия не са характерни за терорист. Намирисва ми на учебникарски пример за престъпление за лична изгода. Натоварила съм няколко агенти да сравняват сегашния с предишни случаи на изнудване с надеждата да намерят нещо подобно. Преглеждаме всички заплахи срещу окръжната власт или окръжни служители от последните две години. Засега не откриваме нищо общо.
— Кметът получи заплахи, знаете ли? — обади се Джефрис. — По случая „Мос“.
— Какво е това? — наостри уши Кейдж.
— Информаторът от Отдела по образованието. Оня, когото охранявах — отвърна Лукас.
— А, той ли? — вдигна рамене Кейдж.
Агент Лукас се обърна към Джефрис:
— Знам за заплахите. Прегледах материалите. Не смятам, че има връзка. Това бяха обичайни анонимни заплахи, от телефонен автомат. Не бяха предявени искания нито за пари, нито за каквото и да било друго.
„Всички заплахи са обичайни за тях“ — помисли си саркастично Кенеди.
Само дето не звучи никак обичайно жена ти да вдигне телефона в три през нощта, за да чуе: „Оставете ни Мос. Иначе и вие ще го последвате в гроба.“
— В хода на рутинното разследване — продължи Лукас — започнахме проверка на регистрационните номера на всички превозни средства, които са били паркирани тази сутрин около кметството, и на колите, забелязани около Дюпон Съркъл. Проверяваме и района, определен за доставка на пратката, както и всички хотели, жилищни сгради и фургони наоколо.
— Не звучите много оптимистично — измърмори Кенеди.
— Защото не виждам нищо оптимистично. Няма свидетелски показания. Поне достоверни. В такова разследване имаме нужда от свидетели.
Кенеди отново погледна бележката. Странно му се струваше психопат, убиец, да има такъв изящен почерк. Обърна се към Лукас:
— Значи, както разбирам, въпросът е дали ще платя, така ли?
Сега Лукас остави Кейдж да отговори;
— Смятаме, че ако не платите или някой информатор не ни насочи към Гробокопача, няма друг начин да го спрем преди четири. Просто нямаме достатъчно улики.