— Не ви съветваме да давате парите — добави тя. — Просто ви казваме какво ще стане, ако не го направите.
— Двайсет милиона — измърмори той.
Без да се почука, вратата се отвори и в кабинета нахълта висок мъж около шейсетте, облечен в сив костюм.
„О, само това ни липсваше!“ — помисли Кенеди.
Депутатът от Камарата на представителите Пол Лейнър се ръкува с кмета, после сам се представи на агентите. Направи се, че не забелязва Уендъл Джефрис.
— Пол е председател на Окръжната правителствена комисия — обясни Кенеди на Лукас.
Въпреки че федералният окръг Колумбия се ползваше с известна автономия, наскоро Конгресът си присвои правото да се разпорежда с финансите на града и броеше стотинките на кметството като родител — джобните пари на някое лекомислено дете. Особено след скандала с Отдела по образованието Лейнър бдеше над Кенеди като ревизор над счетоводни документи.
Лейнър не забеляза острата нотка в тона на Кенеди (макар на Лукас да ѝ се стори, че само се преструва) и попита:
— Бихте ли ми дали кратък отчет?
Лукас отново обясни за хода на разследването. Лейнър остана прав, без да разкопчее дори едно от трите копчета на костюма си от „Брукс Брадъре“.
— Защо точно тук? Защо във Вашингтон? — възкликна.
Кенеди се засмя наум. Този негодник дори четеше мислите му.
— Не знаем — отвърна Лукас.
— Наистина ли смятате, че ще повтори? — продължи Кенеди.
— Да.
— Джери, нали не мислиш сериозно да дадеш парите? — попита конгресменът.
— Имам предвид всички възможности.
Лейнър го изгледа подозрително:
— Замислил ли си се как ще изглеждаме?
— Не ме интересува как ще изглеждаме! — тросна се Кенеди.
Конгресменът обаче продължи словото си с добре отработен тон:
— Това ще подейства като предизвикателство. Ще насърчим всички терористи.
— Рискът наистина трябва да се обмисли — каза Лукас. — Ако се поддадете на един изнудвач, други ще го последват.
— Никой обаче не знае за това, нали? — възрази Кенеди, кимайки към бележката.
— Разбира се, че знаят — контрира Кейдж. — И още много ще научат. Такова нещо не може да се запази дълго време в тайна. Тези бележки имат крилца. Това е сигурно.
— Крилца, значи — повтори Кенеди; метафората никак не му харесваше. Добре поне, че разследването се водеше от Лукас. Той се обърна към нея: — Как ще го заловите, ако платим?
— Нашите техници ще поставят предавател в торбата с парите. Двайсет милиона тежат стотина килограма. Не могат да се скрият толкова лесно. Ще опитаме да проследим престъпника до скривалището му. Ако имаме късмет, ще заловим и него, и убиеца, така наречения Гробокопач.
— Късмет ли? — попита скептично Кенеди.
Лукас бе красива жена, прецени кметът (беше женен от трийсет и седем години и нито веднъж не си бе помислил за изневяра), въпреки че красотата е по-скоро въпрос на изражение на очите, извивка на устата и положение на тялото, не даденост от Бога. А откакто бе влязла в кабинета му, изражението на Маргарет Лукас нито веднъж не се смекчи. Нито загатване за усмивка, никакъв израз на съчувствие.
— Не можем да измерим вероятността за успех в проценти — каза тя.
— Не. Разбира се, че не можете.
— Двайсет милиона — продължаваше да негодува Лейнър, финансовият надзорник.
Кенеди се изправи, бутна стола си назад и се приближи до прозореца. Загледа се навън. Зимата в Северна Вирджиния бе необикновено топла през последните няколко седмици. Тази вечер, както предвиждаха синоптиците, щял да натрупа първият сериозен сняг за годината, но за момента въздухът беше топъл и влажен и в стаята нахлуваше мирис на гниещи листа. Доста объркващо. От другата страна на улицата имаше градинка с голяма, тъмна модернистична статуя по средата; скулптурата напомняше на Кенеди за черен дроб.
Той погледна многозначително Уендъл Джефрис и чернокожият се приближи. Вонеше на афтършейв, вероятно използваше смесица от двайсетина различни вида.
— Е, Уенди, положението става напечено, а? — прошепна кметът.
Помощникът, който не се отличаваше с излишна стеснителност пред по-висшестоящи държавни служители, отговори:
— Топката е у тебе, шефе. Ако я изпуснеш, и двамата заминаваме. Дори по-лошо.
„Дори по-лошо…“
А Кенеди си бе мислил, че след скандала около Отдела по образованието по-лошо не може да стане.
— И засега — никакви следи. Нищо — промълви той.
Двайсет и трима убити.
Засега знаеха само, че някакъв психопат ще опита да убие още хора в четири часа, а след това още, и още.