— Може ли да се говори за прогресиране на насилието? — попита тя Евънс.
Психологът поклати глава:
— Не. Изглежда такова, но прогресиращите престъпници винаги се водят от нагона. Извършването на все по-тежки деяния е характерно за авторите на сексуални престъпления.
Потърка брада с опакото на кокалестата си ръка. Космите бяха къси, като че си я беше пуснал наскоро, и сигурно го сърбеше.
— Увеличават насилието, защото престъплението не ги задоволява — продължи той. — В престъпления за лична изгода обаче рядко се наблюдава прогресиране на насилието.
Паркър чувстваше, че загадката все повече се усложнява.
А може би се опростяваше.
И в двата случая не виждаше логично обяснение и това го смущаваше.
Той привърши с почистването на стъклата и насочи вниманието си към листовете между тях. Пораженията от огъня бяха по-големи, отколкото очакваше.
Все още имаше възможност да се прочетат някои от писанията на престъпника върху по-големите парчета. Това се прави, като повърхността на овъглената хартия се облъчва с инфрачервена светлина. Изгорялото мастило отразява различно от изгорялата хартия и обикновено дори върху изпепелени листове може да се прочете голяма част от написаното.
Паркър внимателно постави стъклата с обгорената хартия върху източника на инфрачервени лъчи „Фостър и Фриман“. Приклекна и взе една лупа (помисли си: „Този проклет Гробокопач ми унищожи петстотиндоларовата старинна «Лийц»“).
Харди погледна листа:
— Лабиринти. Рисувал е лабиринти.
Паркър не обърна внимание на тази страница, съсредоточи се върху листа, на който се споменаваше театър „Мейсън“. Предполагаше, че отдолу изнудвачът е записал следващите две цели — за осем и дванайсет часа през нощта. Точно тази страница обаче бе в по-лошо състояние.
— Добре, виждам няколко неща — промърмори той. Присви очи, взря се през лупата в друга част на листа, поклати глава:
— Мамка му…
— Какво? — полюбопитства Си Пи Ардъл.
— Целите, които Гробокопача вече е поразил, са напълно четливи. Станцията на метрото и театъра. Следващите две обаче… Не мога да ги разчета. Целта за полунощ, последната… тя е по-лесна за разчитане. Записвай, Харди.
Детективът грабна химикалка и бележник:
— Давай.
Паркър присви очи:
— Прилича на „място, което ти…“ Я да видим. „Място, което ти… показах“. Тире. После думата „черен“. Не, „черн…“ После има дупка. Не може да се възстанови.
Харди прочете:
— „Място, което ти показах“, тире, „черн…“
— Точно така. — Паркър вдигна глава. — Какво, по дяволите, е имал предвид?
Никой нямаше представа.
Кейдж погледна часовника си:
— Какво можеш да прочетеш за удара в осем часа? Трябва да се съсредоточим върху него. Остава по-малко от час.
Паркър се зае с третия ред от списъка. Взира се в него около минута. Започна да диктува:
— „… три километра на юг. Р…“ След това обаче нищо не се чете. Виждам много черти, но не и цели букви.
Взе бележника от Харди, отиде при черната дъска и преписа:
„… три километра на юг. Р…“
„… място, което ти показах — черн…“
— Какво означава това — зачуди се Кейдж. — Какво, по дяволите, е имал предвид?
Паркър нямаше представа.
Върна се на масата и се взря в стъклата, като дете, което гледа заплашително някой хулиган в училищния двор.
Обгореният лист обаче не се предаваше лесно.
— Три километра на юг от какво? — промърмори. — „Р“, Какво е това „Р“?
Въздъхна.
Вратата на лабораторията се отвори и Паркър подскочи от радост:
— Тоби!
Тоби Гелър влезе с несигурна походка. Беше се изкъпал и преоблякъл, но още миришеше на пушек и кашляше от време на време.
— Хей, момче, нямаш работа тук! — смъмри го Кейдж.
— Да не си полудял? Връщай се вкъщи! — нахвърли се върху него Лукас.
— В пустата ми ергенска квартира ли? След като съм вързал тенекия на вече бившето си гадже? Идеята не ми харесва.
Той понечи да се засмее, но вместо това се закашля. Спря и си пое дълбоко въздух.
— Как си, друже? — попита Си Пи Ардъл.
Прегърна горещо Гелър. По лицето на едрия мъж се четеше загриженост.
— Дори не си дадоха труда да определят степента на изгарянията ми — обясни Гелър. — Нищо по-сериозни от обикновено слънчево изгаряне. — Закашля се отново. — Е, освен белите дробове. Явно и аз съм дишал прекалено дълбоко като някои президенти. И така. Докъде сме стигнали?
— До бележника — отвърна тъжно Паркър. — Трудно ми е да ти го кажа, но не успяхме да прочетем много.