Той отваря жабката. Вътре има няколко пистолета. Той взима един и го прибира в джоба си.
— След театъра — беше го предупредил човекът, който му казва какво да прави, — ще изпратят много полицаи да те търсят. Трябва да внимаваш. Помни, ако някой види лицето ти…
Помня.
Паркър беше с Роби в стаята му. Детето седеше на леглото, Паркър — на люлеещия се стол, купен от един антикварен магазин.
По пода бяха разхвърляни двайсетина играчки, в стария телевизор бе включено устройство за видеоигри „Нинтендо“. Стените бяха облепени с плакати от „Междузвездни войни“. Люк Скайуокър. Дарт Вейдър…
„Талисманът ни за вечерта…“
Кейдж го беше казал, но Паркър се стараеше да не мисли за Кейдж. Нито за Маргарет Лукас. Нито за Гробокопача. Сега четеше на сина си. От „Хобит“.
Роби слушаше с огромен интерес, въпреки че баща му беше чел приказката неизброими пъти. Винаги я четяха, когато момчето се уплашеше от нещо, заради сцената с побеждаването на свирепия дракон. Тази част на книгата му вдъхваше смелост.
Когато Паркър влезе вкъщи преди по-малко от час, лицето на детето просветна. Той хвана сина си за ръка и го изведе в задния двор. Търпеливо му показа за пореден път, че там няма никой, нито в храстите, нито в гаража. Решиха, че побърканият стар господин Джонсън пак е пуснал кучето, без да затвори вратата на двора си.
Стефи също прегърна баща си и попита как е приятелят му, онзи в болницата.
— Добре е — отвърна Паркър.
Опита да открие някаква истина в твърдението си, но не успя да зърне и частичка. О, чувството за вина на родителите…
Когато Паркър и Роби тръгнаха към горния етаж, за да четат приказката, Стефи ги изпрати с поглед, пълен със съчувствие. При други обстоятелства щеше да се присъедини към тях, но сега разбра, че трябва да ги остави сами. Паркър бе научил едно нещо за децата си: Може да се боричкат и да се карат, но когато едното преживява трудни моменти (като спомените за Лодкаря например), другото инстинктивно разбира какво трябва да направи.
— Ще приготвя на Роби изненада за десерт — обяви момченцето и се шмугна в кухнята.
Докато четеше, Паркър хвърляше по някой и друг поглед към лицето на сина си. Момченцето седеше със затворени очи и изглеждаше напълно спокойно. (Откъс от „Ръководство за самотния родител“: „Понякога не е нужно да обясняваш нещо на децата си, нито да ги поучаваш, нито да им даваш пример със собственото си поведение. Просто трябва да си с тях. Нищо повече.“)
— Искаш ли да продължавам? — прошепна той.
Детето не отговори.
Паркър остави книгата в скута си и загледа сина си, поклащайки се с люлеещия се стол.
Съпругата на Томас Джеферсън, Мария, се споминала наскоро след раждането на третата им дъщеря (момиченцето пък починало на двегодишна възраст). Джеферсън никога не се оженил повторно и положил всички усилия да отгледа другите си две деца. Като политик и държавник той често отсъствал от къщи, ситуации, които много мразел. Писмата били начинът да поддържа връзка с децата си. Написал хиляди страници до момичетата, в които им изразявал съчувствие, предлагал им съвети, споделял проблеми и им засвидетелствал обичта си. Паркър познаваше Джеферсън толкова добре, колкото собствения си баща, и знаеше писмата му наизуст. Спомни си едно, от времето, когато Джеферсън бил вицепрезидент, в разгара на жестоки политически борби между враждуващите партии от онзи период.
„Скъпа Мария, преди два дни получих писмото ти от 21 януари. То озари с ярки лъчи отчаяното ми сърце. Заобиколен от постоянни грижи, злоба и коварство, заточен в щат, където на никое добро дело не се отвръща със същото, аз чувствам радост само когато нещо ме накара да си спомня за семейството си.“
Докато гледаше сина си, докато слушаше как дъщеря му трака с тигани на долния етаж, той се замисли, както често се случваше, дали се грижи добре за собствените си деца.
Колко нощи не можеше да спи заради тези тревоги.
Все пак бе отделил децата от майка им. Това, че съдът и приятелите му (и повечето приятели на Джоан) бяха на мнение, че това е единственото разумно нещо в случая, не го успокояваше ни най-малко. Бе станал самотен баща не по прищявка на злата съдба, както Джеферсън; не, Паркър сам беше взел решението.
Дали наистина го бе направил заради децата? Или за да избегне собствените си разочарования? Тази мисъл често го измъчваше. Преди да се оженят, Джоан му се беше сторила толкова добра, толкова очарователна. Впечатлението, което създаваше, обаче бе по-скоро театър. Всъщност тя беше самолюбива и пресметлива. Менеше настроенията като дрехи — държеше се страхотно за известно време, после в продължение на дни изпадаше в пристъпи на гняв, подозрения и параноя.