Като се запозна с Джоан, той тъкмо бе видял колко се променя животът, когато си още млад и родителите ти починат. Границата между теб и смъртта сякаш се стопява. Започваш да търсиш или кой да се грижи за теб, или, както бе в случая с Паркър, за кого да се грижиш.
„Не мислиш ли, че така е най-добре? Никой да не се грижи за никого. Това е правило. Можеш да си го запишеш.“
Затова никак не беше чудно, че избра жена, която, макар и красива и очарователна, бе непостоянна в настроенията си и неспособна да се справя сама в живота.
Естествено, скоро след раждането на хухалите, когато се ожениха и се наложи да поемат по-голяма отговорност и дори да жертват личния си живот, Джоан стана още по-претенциозна и своенравна.
Паркър опита всичко. Обикаляха по психолози, отделяше ѝ повече време, отколкото на работата си и на децата, опитваше да я развеселява, уреждаше забавления, водеше я на екскурзии, приготвяше закуски и вечери за цялото семейство.
Между тайните, които Джоан бе скрила от него, обаче беше наследственият алкохолизъм в семейството ѝ и той остана страшно изненадан да открие, че тя пие много повече, отколкото е предполагал. От време на време опитваше да спре и ходеше при лекари, но винаги се проваляше.
Отчуждаваше се все повече и повече от него и от децата, все по-често запълваше времето си със забавления и капризи. Ходеше на уроци по готварство, купуваше си скъпи коли, пазаруваше безполезни вещи, прекарваше часове в един луксозен спортен клуб (където се запозна с настоящия си съпруг, Ричард). Но винаги успяваше да го измами с обещания да се промени.
Един ден обаче се случи Инцидентът.
През юни, преди четири години.
Паркър се прибра от работа в лабораторията на Бюрото и откри, че Джоан я няма. Хухалите бяха поверени на бавачка. Това, само по себе си, не беше нито необичайно, нито обезпокоително. Но когато се качи на горния етаж при децата, веднага забеляза, че нещо не е наред. Стефи и Роби седяха в детската спалня и редяха конструктор. Стефи изглеждаше отпаднала. Погледът ѝ беше замъглен, лицето ѝ — мокро от пот. Паркър забеляза, че е повърнала по пътя за банята. Сложи я да си легне и ѝ премери температурата — беше нормална. Паркър не се изненада, че бавачката не е забелязала, че на Стефи ѝ е лошо. Децата се притесняват, когато повърнат или нацапат гащите, и се крият. Момиченцето, изглежда, криеше и още нещо.
Момченцето все хвърляше тревожни погледи към раклата за играчки. („Първо наблюдавай очите им — пишеше в «Ръководство за самотни родители». — После слушай какво ти говорят.“) Паркър се приближи до раклата и Роби заплака и взе да го моли да не я отваря. Той, разбира се, я отвори. И застина. Пред него лежаха няколко бутилки водка, скрити от Джоан.
Стефани бе пияна. Беше се опитала да имитира майка си, пиейки водка „Абсолют“ от чашката си с Мечо Пух.
— Мама каза да не издаваме на никого тайната ѝ — проплака момченцето. — Каза, че ще побеснееш, ако разбереш. Каза, че ще ни се караш.
Два дни по-късно той подаде молба за развод. Нае добър юрист и уведоми Службата за защита на детето, преди Джоан да подаде фалшива жалба за побой, както предвиждаше адвокатът му.
Тя се съпротивляваше. Съпротивляваше се с всички сили, но това беше като борба да запази някоя лъскава играчка или спортна кола, не нещо, което ти е по-ценно от живота.
В крайна сметка, след няколко мъчителни месеца и изразходването на десетки хиляди долари, децата най-после останаха само негови.
Той бе решил да уреди живота си, за да могат хухалите да заживеят нормално.
И успяваше — поне през последните четири години. Сега обаче тя отново се беше заела с него и подновяваше опитите да промени решението за настойничество.
„О, Джоан, защо го правиш? Помислила ли си поне веднъж за тях? Не си ли разбрала, че нашето самолюбие — самолюбието на родителите — трябва да се изпари без следа, щом стане дума за децата ни?“ Ако наистина смяташе, че за Роби и Стефи ще е по-добре да прекарват времето си поравно между него и Джоан, би се съгласил на секундата. Той обаче не мислеше така.
Смяташе, че това ще е катастрофа за тях. Затова щеше да се бори със зъби и нокти в съда и в същото време да се постарае да им спести вълненията. В такива ситуации човек трябва да воюва на два фронта: да се биеш с врага и да победиш собственото си желание да споделиш болката си с децата. Това обаче е невъзможно.