— Татко — обади се ненадейно Роби. — Защо спря да четеш?
— Помислих, че си заспал.
— Просто клепачите ми си почиваха. Уморени са. Аз обаче не съм.
Паркър погледна часовника: 19.45. Петнайсет минути до…
„Не, не мислѝ за това.“
— Носиш ли си щита? — попита той сина си.
— Ето го.
— И моят е тук.
Вдигна книгата и отново зачете.
22.
19.45
Маргарет Лукас заразглежда гостите в хотел „Риц-Карлтън“.
Двамата с Кейдж стояха близо до входа във фоайето, където се събираха стотици гости за официалните вечери и приеми. Лукас носеше собственоръчно скроено и ушито тъмносиньо костюмче. Беше изработено от скъп вълнен плат и горната част прилепваше плътно по тялото ѝ. Отдолу носене дълга плисирана пола. Бе предвидила специален процеп на сакото, за да е сигурна, че тежкият „Глок 10“ на бедрото ѝ няма да развали хубавата линия на дрехата. Костюмчето много подхождаше за опера или скъпи ресторанти, но по стечение на обстоятелствата тя го бе носила само на сватби и погребения. Наричаше го „сватбарско-гробарския костюм“.
Осем без петнайсет.
— Нищо, Маргарет — прозвуча в слушалката ѝ гласът на Си Пи Ардъл.
Той стоеше на входа откъм гаража и се правеше на подпийнал гуляйджия. Беше в износени дънки и черно кожено яке. На главата си имаше шапка на „Червенокожите“, но не за да му топли, а защото нямаше коса, която да закрива слушалката на радиостанцията му. Около хотела бяха разположени още шейсет и петима цивилни агенти и носеха повече оръжие, отколкото на оръжейно изложение.
Търсеха човек, за когото практически не знаеха как изглежда.
Вероятно бял, вероятно среден на ръст.
Вероятно със златно кръстче на врата.
Във фоайето Лукас и Кейдж оглеждаха гостите, портиерите, служителите. Никой не отговаряше на неясната им представа за Гробокопача. Лукас си даде сметка, че ръцете им са вързани.
— Кажи нещо забавно — прошепна тя.
— Какво?
— Набиваме се на очи. Правѝ се, че ми говориш нещо.
— Добре — усмихна се широко Кейдж. — Та какво мислиш за Кинкейд?
Въпросът я свари неподготвена:
— За Кинкейд ли? Какво имаш предвид?
— Просто се опитвам да завържа разговор — оправда се той, вдигна рамене. — Какво мислиш за него?
— Не знам.
— А, знаеш, знаеш.
— Умен е, не просто природноинтелигентен.
Кейдж вдигна рамене в знак на съгласие:
— Добре. Това ми харесва.
Замълча.
— Накъде биеш? — попита тя.
— А, нищо. Нали се правим, че разговаряме.
Добре.
„Съсредоточѝ се…“
Огледаха още десетина души. Тя отхвърли възможността да са убийци по причини, които чувстваше инстинктивно, но не можеше да обясни.
„Природноинтелигентен…“
— Добър човек е, а? — изтърси след известно време Кейдж. — Кинкейд, де.
— Да. Много ни помогна.
Кейдж се засмя по характерния си начин — сякаш искаше да каже: „Хванах ли те натясно?“.
— Помогна ни — повтори думите ѝ.
Пак замълчаха.
— Загубил родителите си малко след като завършил колежа — продължи високият агент. — После дойде онази битка за родителските права преди няколко години. Жена му е психопат.
— Сигурно му е било тежко — съгласи се Лукас. Изведнъж се шмугна в тълпата. Беше забелязала един посетител с подозрителна подутина под сакото. Бързо позна, че е мобилен апарат, и се върна при Кейдж. Неволно попита:
— Какво е станало? С родителите му?
— Катастрофа. Една от онези нелепи случайности. На майка му ѝ открили рак, но успели да ѝ го изрежат навреме. Някакъв камион обаче се врязал в колата им на Деветдесет и пета, когато отивали към „Джонс Хопкинс“ за химиотерапията. Баща му бил професор. Срещали сме се няколко пъти. Симпатичен човек беше.
— Така ли? — промърмори разсеяно тя.
— История.
— Какво?
— Това преподаваше бащата на Кинкейд. История.
Пак замълчаха.
— Искам просто да си бъбрим някакви глупости, Кейдж — заяви накрая Лукас. — Не да ми търсиш гадже.
— Ама така ли ти прозвуча? И през ум не ми е минало! Само казвам, че човек не среща много хора като Кинкейд.
— Да, да. Виж, хайде да не се разсейваме, Кейдж.
— Аз не се разсейвам. И ти не се разсейваш. Той се чуди защо си му толкова сърдита.
— Много просто. Не се грижеше за собствената си безопасност. Нали му го казах. Разбрахме се. Край.
— Той е порядъчен човек. Държи на думата си. И е умен, странно нещо е разумът. Да го видиш само как разгадава ребуси!