— Да. Сигурна съм, че е страхотен.
„Съсредоточѝ се.“
Тя обаче не можеше да се съсредоточи. Постоянно мислеше за Кинкейд.
Значи в неговия живот имало голяма глава „Нещастни случаи“ — смърт и развод. Своенравна жена и усилия да отгледа сам децата си. Това обясняваше част от онова, което ѝ бе направило впечатление у него. Стените.
Кинкейд…
Изведнъж се сети за картичката.
Картичката от Джоуи.
От екскурзията, от която никога не се завърнаха — Том и Джоуи бяха при свекъра и свекърва ѝ в Охайо. Точно преди Деня на благодарността. Шестгодишният ѝ син ѝ бе изпратил картичка от летището точно преди да се качат на злополучния самолет. Вероятно не повече от половин час преди машината да се разбие в замръзналите нивя.
Момченцето обаче не е знаело, че му е нужна марка, за да изпрати картичката. Сигурно я беше пуснало в пощенската кутия, преди баща му да забележи какво прави.
Пристигна една седмица след погребението. На разноски на получателя. Тя плати и три часа си игра да махне пощенската марка, залепена върху част от писмото на сина ѝ.
„Много ни е весело, мамо. Баба и аз правихме сладки. Липсваш ми. Обичам те, мамо…“
Картичка от призрака на сина ѝ.
В момента беше в чантичката ѝ. Яркочервен залез над Средния Запад. Венчалната си халка държеше при другите бижута, но картичката щеше да носи постоянно със себе си до последния си час.
Шест месеца след катастрофата Лукас занесе копие от картичката за анализ на почерка на сина си.
— Който е написал това, е изобретателен и добросърдечен — бе казала специалистката по графоанализ. — Ще порасне хубав мъж. Умен и честен. И ще дарява близките си хора с много любов. Цяло щастие е да имаш такъв син.
За още десет долара специалистката ѝ записа думите си на касета. Лукас слушаше записа веднъж на няколко седмици. Сядаше в тъмната стая, запалваше свещичка, сипваше си една чаша (или две) и слушаше какъв е щял да бъде синът ѝ.
И изведнъж Паркър Кинкейд се появява в главната щабквартира на ФБР и важно заявява, че графоанализът е пълна глупост.
„Хората гледат на карти и говорят с покойните си близки. Това е шарлатанство.“
„Не е!“ — изкрещя мислено тя. Тя вярваше в думите на специалистката.
Трябваше да им вярва. Иначе щеше да полудее.
„Когато имаш деца, сякаш губиш част от разсъдъка си. Те ти го открадват и никога не ти го връщат… Понякога се чудя как родителите не се побъркват.“
Наблюдението на доктор Евънс. Не се беше издала пред него, но знаеше, че е напълно прав.
А сега пък Кейдж се опитва да я сватоса. Да, двамата с Кинкейд наистина си приличаха. И двамата бяха умни и високомерни. И двамата бяха загубили нещо в живота си. И двамата си бяха изградили защитни прегради: той — за да се предпази от външни опасности; тя, за да не се затвори дълбоко в себе си, където се таеше най-голямата опасност. И въпреки това инстинктът, който я правеше добро ченге, ѝ подсказваше (по необясними причини), че нямат бъдеще. Тя почти бе успяла да се върне към „нормалния“ живот. Живееше си с кучето Жан-Люк. Имаше някои приятели. Имаше компактдискове. Спортния клуб. Шиенето. Маргарет Лукас обаче бе емоционално закотвена (ако използваме термина на ФБР за човек, който дълго не е просперирал в кариерата).
Не, тя знаеше, че след тази вечер никога повече няма да види Паркър Кинкейд. И това беше съвсем нормално…
Слушалката ѝ изпращя:
— Маргарет… Боже Господи.
Беше Си Пи Ардъл.
Тя веднага извади пистолета.
— Престъпника ли видя? — прошепна силно в микрофона на ревера си.
— Не. Имаме неприятности. Тук настана страшна суматоха.
Кейдж също слушаше с ръка на пистолета си. Погледна Лукас и се намръщи.
— Кметът е тук — продължи Си Пи. — С десетина ченгета и — мамка му! — телевизионен екип!
— Не! — възкликна Лукас; някои от по-близко стоящите я изгледаха учудено.
— Включили са прожектори и всякакви други глупости. Тук е истински цирк!
— Идвам веднага.
— Господин кмете, това е федерална операция. Ще ви помоля да напуснете веднага.
Намираха се на закрития паркинг. Лукас веднага забеляза, че входът е платен. Това означаваше, че номерата на всички коли са записват и следователно Гробокопача нямаше да мине оттук — съучастникът му не би позволил да оставят каквото и да било свидетелство за посещението си. Кметът Кенеди и проклетите му спътници обаче се бяха насочили точно към главния вход, където убиецът веднага щеше да забележи униформените полицаи.
И, за Бога, телевизионен екип!