Харди явно усети колебанието ѝ, защото помоли:
— Няма да се повтори. Дай ми шанс…
— Добре, Лен. Ще говорим по-късно.
— Благодаря, Маргарет.
— Трябва да продължаваме с операцията.
Тя изключи рязко телефона и ако Харди каза нещо друго, не го чу. Върна се във фоайето на „Риц-Карлтън“.
Лукас за втори път извади пистолета, скри го отстрани под сакото си и започна да обикаля из тълпата. Кейдж потропа по часовника си. До осем оставаха пет минути.
Те гледаха тъмните води през парапета и се шегуваха за „Титаник“, ядяха скаридите и оставяха пилешките дробчета, говореха за вино и за лихви, и за предстоящи избори, и за политически скандали и гафове.
Повечето мъже носеха смокинги или официални костюми, повечето жени бяха в тъмни рокли, стигащи на два сантиметра над дъските на палубата.
— Не е ли красиво? Вижте само каква гледка.
— Ще видим ли фойерверките?
— Къде се загуби Ханк? Отмъкна ми бирата.
На яхтата имаше стотина развеселени пасажери. Корабчето разполагаше с три палуби и четири бара. Сред празничната тълпа цареше оживление.
Адвокати и лекари, откъснали се за няколко часа от проблемите на клиентите и пациентите си. Родители, отдъхващи си от грижите покрай децата. Любовници, замечтали се за празна каюта.
— … и какво ще прави чух че щял да се кандидатира но избирателите не стрували защо му трябва о ами Сали Клер Том наистина ли са наели тази къща в Уорънтън е не знам как могат да си го позволят…
Минутите течаха, наближаваше осем.
Всички бяха щастливи.
Приятни хора, които се наслаждават на пътуването, наслаждаваха се на компанията на приятелите си.
Радваха се на гледката, която щеше да им се разкрие, когато започнат фойерверките, радваха се на възможността поне една вечер да празнуват далеч от столицата.
Радваха се на любезното отношение на екипажа и келнерите на борда на луксозната яхта „Рици лейди“, която царствено се поклащаше край кея на река Потомак, на три километра южно от моста на Четиринайсета улица.
23.
20.05
Роби бе сменил Дж. Р. Р. Толкин с видеоиграта.
Вече не изглеждаше разтревожен и Паркър не издържаше повече — изгаряше от любопитство да научи за Гробокопача и за последното му нападение. Бяха ли успели Кейдж и Лукас? Бяха ли го открили?
Бяха ли го убили?
След сложни маневри около играчките по пода той слезе на долния етаж, където Стефи и г-жа Кавано готвеха в кухнята. Момиченцето стържеше съсредоточено нещо от една тенджера. Беше направила коледно дръвче от карамелизирани пуканки, посипано с оцветена в зелено захар. Произведението ѝ стоеше леко наклонено в една чиния на кухненския плот.
— Красиво е, хухал — похвали я Паркър.
— Опитах да ѝ сложа и сребърни топчета, но изпадаха.
— На Роби много ще му хареса.
Той понечи да тръгне към кабинета си, но забеляза тъга по лицето ѝ. Прегърна я:
— Братчето ти е добре, знаеш ли?
— Знам.
— Съжалявам, че стана така тази вечер.
— Всичко е наред.
Което, разбира се, означаваше, че нещо не е наред.
— Утре ще се забавляваме… Но, слънчице, знаеш ли, моя приятел… Трябваше да го видя.
— О, знам.
— Така ли?
— Познавам. Понякога целият си тук, а понякога част от теб е някъде другаде. Като се прибра тази вечер, разбрах, че част от теб е някъде другаде.
— Утре целият ще съм тук. Казаха, че ще вали сняг. Искаш ли да отидем да се пързаляме?
— Да! Може ли да направя какао?
— Даже се надявах да направиш.
Той прегърна дъщеричката си, после влезе в кабинета, за да се обади на Лукас. Не искаше детето да чуе разговора.
През прозореца обаче забеляза нещо да се движи по тротоара. Някакъв човек.
Бързо се приближи до прозореца и погледна навън. Не видя никого — само някаква непозната кола.
Бръкна в джоба си и напипа студения пистолет на Лукас. О, само не отново… Сети се за Лодкаря и онази ужасна нощ.
„Револверът гърми прекалено силно…“
На вратата се звънна.
— Аз ще отворя — извика рязко той.