Умът му прещраква, куршуми тракат из че… чер… черепа му.
Спомня си, по неизвестна причина, за Рут.
— О, Господи, не — бе възкликнала Рут. — Недей!
На него обаче му бяха казали да го направи — да забие дълго парче стъкло в гърлото ѝ — и той го направи. Тя се сгърчи, преди да умре. Това си спомня сега. Гърчовете на Рут.
Да се гърчи като на Коледа, дванайсети месец, двайсет и пето число, едно-две-две-пет, когато той правеше супа за Памела и ѝ даваше подаръка.
Той поглежда Тай. Ще вземе момчето… щрак… със себе си на Запад. Човекът, който му казва какво да прави, беше обещал да се обади, след като свършат във Вашингтон, и да му съобщи къде ще идат след това.
— Къде ще бъде? — бе попитал Гробокопача.
— Не знам. Може би на Запад.
— Къде е Запад?
— Калифорния. Може би Орегон.
— О.
Гробокопача няма представа къде са тези места.
Понякога обаче, късно през нощта, с пълен със супа стомах и усмихнат на смешните реклами, той си мисли за Запад и си представя какво ще прави там.
Сега, докато си събира багажа, той решава задължително да вземе момчето със себе си. На Запад… щрак.
Да, добре ще е. Хубаво ще е. Забавно.
Ще ядат супа и сос с люти чушки и ще гледат телевизия. Може да каже на момчето за рекламите.
Памела, жената на Гробокопача, с цвете в ръка и златен кръст между гърдите, обичаше да гледа реклами с него.
Нямаха обаче дете като Тай, което да гледа с тях.
— Аз? Дете от теб? Човече, да не си се… щрак… да не си се побъркал? Защо просто не се махнеш? Защо си още тук? Взимай си шибания подарък и да те няма. Марш. Още ли…
Щрак…
— Още ли да ти повтарям? Чукам се с Уилям от години. За пръв път ли го чуваш? Целият град знае, само ти не си разбрал. Ако исках да имам бебе, щях да зачена от него.
— Какво правиш? О, Гос…
Щрак.
— … поди. Остави го.
Спомените притичват като плъхове през черепа на Гробокопача.
— Не, недей! — пищеше тя, вперила поглед в ножа. — Недей!
Той обаче го направи.
Заби ножа в гърдите ѝ, точно под златния кръст, който ѝ беше подарил същата сутрин, сутринта на Коледа. Каква хубава червена роза разцъфва върху блузата ѝ! Той отново забива ножа в гърдите ѝ и розата става по-голяма.
И — цялата в кръв в кръв в кръв — Памела тича към… къде? Къде? Към шкафа, да, към шкафа на горния етаж. Кърви и пищи:
— О Господи Господи Господи…
Памела пищи, вдига пистолета, насочва го към главата му, ръката ѝ разцъфтява като хубава жълта роза и той усеща удар в слепоочието.
След време се събуди.
Първото, което видя, бяха грижовните очи на човека, който му казва какво да прави.
Щрак, щрак…
Сега се обажда на гласовата си поща. Няма съобщения.
Къде се загуби този човек, който му казва какво да прави?
Няма обаче време за мислене дали е весел или тъжен, каквото и да означава това. Има време само да се приготви за последния удар.
Гробокопача отключва шкафа. Взима втория автомат, също „Узи“. Слага си миризливите гумени ръкавици и започва да зарежда.
Този път с два автомата. И без пликове. Два автомата и много, много куршуми. Човекът, който му казва какво да прави, го накара този път да застреля повече хора, отколкото е застрелял през целия си живот.
Защото това ще е последната минута от последния час от последната нощ на годината.
24.
20.55
Запотен, Паркър Кинкейд нахълта в лабораторията за анализ на документи на ФБР.
Лукас излезе напред да го посрещне. Лицето ѝ бе по-бледо отпреди.
— Получих съобщението ти — каза тя. — Този репортер, Филипс, се е добрал до един от хората ни в куриерската служба. Някак си е узнал истинското ти име.
— Нали обещахте.
— Съжалявам, Паркър. Съжалявам. Информацията не е изтекла оттук. Не знам как е станало.
Доктор Евънс и Тоби Гелър мълчаха. Знаеха какво става, но като гледаха изражението на Паркър, явно не искаха да се намесват. Кейдж го нямаше в стаята.
Паркър им се беше обадил по мобилния телефон, докато хвърчеше със запалена сигнална лампа (беше я взел на заем от агентите пред дома си) от Феърфакс към центъра. Умът му трескаво работеше. Как да намали пораженията от тази катастрофа? Бе искал само да помогне, да спаси няколко живота. Това беше единственият му мотив, да спаси няколко деца. А ето какво ставаше сега…