— Какво говориш? Не мога да те напусна. Не, никога!
Той затисна устните и с пръст. С едно намигване се опита да скрие сълзите си. Наведе се и я целуна за сбогом.
— Разбери, че не мога да дойда. Трябва да отплаваш с Николаус. Аз ще дойда по-късно с друг кораб.
— Не мога да те напусна — хълцаше тя — не ме насилвай!
— Трябва — шепнеше той в косите й. — Ако тук победим, трябва да се промъкнем към реката. А в открито поле нямаме никакво прикритие. А сега върви, за да ми отпадне грижата за твоята сигурност.
Когато накрая тя склони, Максим направи знак на Кенет и той отвори вратичката. Оглеждайки се, те се измъкнаха предпазливо, докато на горния стаж нападателите още вилнееха. Незабелязано стигнаха до двора. Кенет и Шербърн се изкачиха на стената и обърнаха оръдията срещу изхода на сградата. Слугите изтичаха към обора и изведоха оседланите коне. Дитрих се качи на Еди, а момчето — зад него. Спенс доведе коня на Елиза и Максим я повдигна на седлото.
— Обещай ми, че ще се върнеш жив и здрав — молеше тя през сълзи.
— Мадам, мислете винаги за това, че аз имам твърдото намерение да се завърна в Англия.
Като държеше ръцете й в своите като за молитва, той каза:
— Ако всичко се развива по плана, ще доведа и Хилърт.
Един вик от прозорците на горния етаж показа, че войниците вече са нахлули в стаята. Хилърт и някои от хората му се навеждаха от прозорците. От въпросите и отговорите беше ясно, че претърсват безуспешно стаята. Чудеха се как е възможно групата да се измъкне от такава височина. Скърцайки със зъби, Хилърт последва хората си, които се втурнаха обратно по стълбите.
Максим тупна леко коня на Елиза и той подскочи в галоп, напускайки двора. От стената той проследи с поглед малката кавалкада и после зае позиция до оръдието. Моментът не беше подходящ за тъга. Остатъкът от ордата на Хилърт излезе на открито и бе атакувана от две страни. Измина доста време и Хилърт развя бялото знаме.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Въпреки тежкия си товар — мед, сребро, сушена риба, хамбургска бира — корабът смело напредваше през бурното сиво море. Гонени от силния северен вятър, по небето пробягваха сиви облаци. От време на време по палубата потропваха дъждовни капки и бързо биваха поглъщани от разлепилите се вълни, обливащи релинга. Отдалечаваха се бавно от холандския бряг, водите ставаха по-дълбоки и корабът поемаше курс към открито море. Крясъците на чайките заглъхваха.
Елиза потрепери, когато студеният вятър подхвана вълненото й наметало и разбърка косите й. Беше се облякла просто, практично и топло. А по-изисканите си дрехи и коженото палто изобщо не беше разопаковала. Англия беше някъде там, отвъд непрогледната сива мъгла, където се сливаха небето и морето. Но още не можеше да се зарадва истински на пътуването към дома. Не знаеше дали Максим е жив и всеки път, когато я измъчваха спомените за беснеещия Хилърт, тя виждаше любимия си мъртъв в краката на чудовището.
Елиза си търсеше сигурно местенце и се качи на палубата, където Николаус и помощниците му наблюдаваха курса по компасите. По изключение Николаус не я забеляза, понеже беше погълнат от работата си. С приглушен глас той даваше своите разпореждания. Жестовете му са безукорни, мислеше си Елиза, докато го наблюдаваше.
Неговите хора изпитваха същото уважение към капитана си, каквото бе усетила Елиза. Макар че откакто тръгнаха от Хамбургското пристанище, той бе много мълчалив или лаконичен, към нея винаги беше приятелски настроен и любезен. Запознанството с този мъж й бе донесло богатство. Той бе утроил вложените й пари. Но истинската печалба беше откриването на този великодушен човек, който знаеше цената на живота.
Николаус отново й се притече на помощ и й предложи кабината си. Разговаряха, шегуваха се, но избягваха всякакво споменаване какво би могло да стане. Николаус нямаше намерение да й се натрапва. Тъй като той я беше поставил по-високо от другите жени, желаеше да запази разбирателство, което можеше да се превърне по-късно в приятелство.
— Платна зад борда! — чу се глас от вишката.
Мъжът горе сочеше една точка далеч зад тях, където на хоризонта като неясна черта се виждаше брегът. Близо до нея едва се различаваше малко петънце.
Николаус грабна далекогледа. Той дълго се взира, после го свали и по челото му се появиха дълбоки бръчки. Високо и бързо той даваше заповеди, които биваха приемани от хората му с кимване. След това капитанът стъпи на релинга и продължи да гледа в далечината.
— Англичанин — каза той през рамо на Елиза — идва от Нидерландия.