— Довиждане, госпожице Редбърн.
Разкрачен, с ръце на кръста Николаус гледаше как англичаните слизат от борда. Той изчака, докато откачат куките, после закрачи по палубата, като даваше заповедите си. Какво го очакваше в Англия не знаеше, но това беше въпрос на гордост. Ще покаже на тези англичани, че с Николаус фон Рейн не могат да постъпват така.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
В Лондон цареше голямо безпокойство. Ако не преди, то във всички случаи след залавянето на ханзейския капитан и екипажа му, които бяха изпратени в Нюгейт и захвърлени там в затвора. И ако не в целия град, то със сигурност във всяко кътче на пристанището, където Елиза се беше появила и показала демонстративно своето възмущение от несправедливостта, проявена спрямо нейния така наречен защитник.
— Вие не сте ми закрилник! Вие сте клеветник, вие сте предател на достойни мъже! Аз няма да се успокоя, докато капитан фон Рейн и неговите хора не бъдат отново на свобода и докато вие не им се извините. Бъдете уверен в това! И ако трябва, ще отида чак до кралицата, за да премахна тази несправедливост!
С необуздан гняв тя издърпа ръката си, когато Синклер искаше да я отведе до една чакаща лодка.
— Не искам нищо от вас, освен освобождаването на фон Рейн! Оставете ме на мира!
Поради липса на успокоителни аргументи, на Синклер не му оставаше нищо друго, освен да я предаде под закрилата на лодкаря и да чака ужасно притеснен, докато Спенс намери моряк, който да отведе Еди и кобилата му при Бредбъри. През това време Фич пренесе багажа на дамата в лодката. Двамата прислужници стояха зад Елиза в лодката и не смееха да погледнат към ругаещата преди малко жена. Тя се беше отдала на мислите си, разсъждавайки докъде може да стигне човек, за да вкара един невинен в затвора. Добре, че лорд Сиймур не беше с тях, тъй като за нея беше ясно, че веднага щяха да го оковат във вериги и да го откарат в Тауър.
Измина известно време, докато малката рибарска лодка стигна до брега, където беше местонахождението на сър Рамзи Редбърн. Разтовариха багажа и платиха на лодкаря. След това занесоха сандъците до вратата. Капитан Синклер беше показал на Елиза къщата, в която понастоящем живееше нейният чичо с цялото си семейство. Тя невъзмутимо прие това съобщение; беше твърдо решена да отнесе въпроса на своя мъж до кралицата, за да бъде възстановена отново честта на Максим и за да може той да получи обратно владенията си.
Със свито сърце тя приближи къщата, от която някога беше избягала в дива паника. Ако аудиенцията при Елизабет не беше толкова наложителна, тя би продължила към Бредбъри, без да се задържа в градската къща. Фич и Спенс означаваха известна закрила за нея и тя не искаше да даде на Касандра възможност отново да ги задържи насила.
Просторният салон беше ярко осветен. Тих шепот се долавяше от голямата стая в приземния етаж и за момент Елиза си помисли, че чува гласа на чичо си, но всичко беше съвсем тихо и неясно.
— Боже мой! Младата господарка е тук! — възклицанието дойде от една възрастна прислужница, която се спря на горната площадка на стълбите.
Слугите дотичаха от всички страни и се събраха смаяни в салона. Страхливо те гледаха Елиза. Никой не се решаваше да се приближи до нея. Елиза, която разбираше това въздържане, тръгна бавно из салона. Разговорът в голямата стая беше замрял и сега тя се чувстваше внимателно наблюдавана от всички страни. Най-накрая дребната стара прислужница Клара бе тази, която закуцука приведена към нея и я поздрави.
Елиза й отвърна сърдечно. Тя много добре знаеше, че тази мършава женица бе жертвала сърце и душа, за да й помогне в борбата срещу Касандра и нейните синове.
— Да не са ми пораснали рога и опашка? — попита Елиза учудено. — Какво ви става на всички?
— Ах, леля ви Касандра — прошепна Клара. — Тя живее сега тук с вашия вуйчо… като негова съпруга.
Изумена, Елиза се обърна и се взря в измъченото лице на старицата. Едуард Стамфорд не би могъл да изглупее дотолкова, че да се ожени за Касандра:
— Клара, кажи, че това не е вярно.
— Напротив, това е истината — увери я прислужницата. — Двамата се сгодиха след вашето отвличане. Вуйчо ви се обърна към кралицата, за да обвини маркиз Бредбъри за отвличането и да настоява за неговото задържане. В това време Касандра посети вуйчо ви и след като беше хвърлила око на богатството му, не се мина много време и сватбата се състоя.
Елиза познаваше различните лица на Касандра твърде добре. Със сигурност не й е било трудно да омагьоса стария мъж със своя чар. Благодарение на красотата си Касандра беше в състояние да подлуди и по-млади от нея. Един стар вдовец би бил очевидно последният, който би й оказал съпротива.