— Ще се кача горе да си легна. В последно време никак не се чувствам добре и съм много изморен.
— Вуйчо, трябва да те попитам нещо… — Елиза погледна в стъклените очи на Едуард и изпита страх да зададе въпроса, разяждана от ужасни съмнения… — От какво си болен? Когато те видях за последен път, ти беше здрав и съвсем бодър. Какво казват лекарите?
— Ах, лекарите! — кимна Едуард уморено. — Те само си блъскат главите. Тази пронизваща болка… тя започна скоро след твоето отвличане. Моята скъпа Касандра се грижи за мен, откакто ми е така зле. Лекарите ми дадоха някакъв отвратителен сироп и жена ми ме уверява, че помагал… но аз ставам все по-слаб…
Той се затътри към вратата.
— Бедно дете, за теб трябва да е било ужасна изненада да разбереш, че с Едуард нещата се развиват толкова зле — забеляза Касандра и се запъти към Елиза. Когато поиска да я погали по бузата, племенницата й се дръпна назад, но Касандра подмина това с усмивка и продължи с престорена загриженост: — Ние всички сме много обезпокоени за него. — Тя хвърли един поглед през рамо, за да осигури подкрепа от страна на синовете си. — Направихме най-доброто, на което сме способни, за да му помогнем.
— Да, най-доброто — потвърди Форсуърт и се усмихна. — Никой не може в нищо да ни обвини.
Касандра вдигна равнодушно рамене.
— Няма да изкара и една година.
— Сигурно вече правиш приготовления за погребението му — отвърна злъчно Елиза.
Отново самодоволна усмивка заигра на устните на Касандра.
— Естествено. В деня на нашата сватба Едуард подписа брачен договор. Той се задължи да изплати всичките ми дългове и в случай на смърт ми завещава цялото си състояние. Ако той, бедничкият, си отиде от нас, аз ще съм богата — Касандра отметна глава и изгледа своята племенница. — Струва ми се, скъпа Елиза, че си се променила. Дори трябва да добавя, че си станала по-красива. Или може би по-зряла.
— Може би сега съм в състояние, Касандра, да разбера какво представляваш — отвърна Елиза находчиво.
Като че ли не чула забележката, Касандра продължи:
— За този безбожен мошеник Сиймур се чуха такива ужасни слухове, че надеждата да не ти е направил нещо беше почти напразна. Напротив, аз почти съм убедена, че той се е възползвал от твоето задържане. — Щом забеляза, че Елиза се изчерви, Касандра продължи в същия дух: — Един истински мъж като него и едно младо момиче… направо е немислимо да не се случи нещо.
Елиза се съвзе бързо:
— Аз не знаех, че се движиш в едно общество с лорд Сиймур и при това си мислиш, че знаеш какъв е той в действителност. Доколкото знам, той беше много придирчив при избора на другари и приятели и никога не се е занимавал с крадци и убийци.
— Слушайте! Този мъж отдавна трябваше да бъде обесен — отговори Касандра уверено. — Аз съм сигурна, че кралицата ще даде награда за главата му. Бъди съвсем уверена, скъпа моя, той ще завърши на бесилото.
— Под закрилата на лорд Сиймур за мен бяха положени много грижи — опроверга я Елиза. — Дори ужасно ми е неприятно да си спомня за времето в тази къща, през което имах пълно основание да се страхувам за живота си.
— Елиза, ти наистина би трябвало да подбираш по-добре приятелите си — каза Касандра. — Тяхната постоянна непохватност би могла да уплаши всекиго до смърт.
Елиза отдавна беше разбрала, че е безсмислено да спори с тази жена, която притежаваше таланта да обръща всяка дума в своя полза. Трябваше да действа по друг начин. Изведнъж се обърна рязко към прислужниците си и каза високо:
— Въоръжете се с всичко необходимо и ме пазете, докато тази жена и нейните синове са в моята къща.
— Ти говориш за твоята къща? — Изгука Касандра. — Мои скъпа Елиза, трябва да ти кажа само едно, че ти, като наследница на състоянието на своя баща, не можеш да го получиш без изричен декрет от кралицата. А такъв документ, който да ти дава правото да притежаваш състоянието му, не съществува. Ето защо моите синове са единствените пълноправни наследници на владенията на Редбърн. Това, което виждаш тук, принадлежи на тях. Скъпа моя, така както оценявам положението, ти си една просякиня без покрив над главата и без състояние, към което би могла да предявиш претенции.
Устните на Елиза се разтегнаха в усмивка, тя бръкна в торбичката, висяща на колана й и извади от там пръстена на баща си. Показа го на Касандра:
— Познаваш ли го? — Тя изчака, докато — жената кимна и започна една игра, за която беше сигурна, че ще разкрие всичко, което леля и знаеше за отвличането на баща й. — В такъв случай знаеш, че баща ми винаги носеше този пръстен? — Касандра кимна и Елиза продължи: — Можеш да го считаш за доказателство, че зная къде се намира баща ми. Той е жив!