Касандра и нейните синове шумно събраха нещата си в сандъци и отмъкнаха всичко, което можеха да помръднат. Над къщата се възцари тишина и едва сега слугите си позволиха да се появят, за да кажат на своята господарка полагащото се добре дошла. Облекчени, те се захванаха да подредят стаите на Елиза и да разопаковат вещите й.
Физически и психически изчерпана, Елиза нямаше вече сила да отиде в салона, за да хапне нещо. Тя веднага се качи в стаята си и се тръшна на леглото. Когато Клара й донесе ядене и й помогна да се съблече, тя само успя да промърмори няколко думи, докато най-после с дълбока въздишка намери в леглото жадувания покой.
Много по-късно, вече в ранните утринни часове, тя изведнъж се събуди, чувайки странен шум. Елиза наметна пеньоара си и тихо се отправи към помещенията, които обитаваше Арабела. Почука леко, но никой не отговори и тя влезе в стаята. Лунната светлина падаше през дантелените завеси и огряваше пода, покрит с дрехи. Близо до вратата лежеше фина сатенена рокля, до нея фусти и кринолини. До леглото тя видя бял бархет и копринени чорапи. Завивката беше смъкната, а то доста разхвърляно. И двете възглавници имаха вдлъбнатини и Елиза разбра, че този, който е спал тук, не е бил сам.
Замислена, Елиза тръгна обратно към стаята си и точно когато искаше отново да си легне, дочу тихо цвилене и се спря. Долу на двора, под лунната светлина, в прозрачна домашна дреха тя видя Арабела, застанала до един кон, на чието седло стоеше някакъв мъж. Той беше загърнат в пелерина и качулката скриваше чертите му. Той се наведе към Арабела и те си размениха дълга целувка. Когато мъжът се изправи отново, ръбът на пелерината му се смъкна. Този човек някак си й напомняше за Форсуърт. Мъжът още веднъж нежно погали Арабела по бузата, след това пришпори коня и се отдалечи.
Предпазливо Елиза се скри в тъмнината, когато Арабела се обърна и тръгна към стълбата. Тя остана неподвижна, докато братовчедка й се изкачи горе. Едва след като вратата се затвори зад Арабела, Елиза въздъхна облекчено.
Тя бе смаяна от учудване, когато на другата сутрин на закуска Арабела играеше ролята на скърбяща вдовица. Наистина тя изглеждаше точно така, тъй като очите й бяха хлътнали и с тъмни кръгове под тях, бузите й бяха бледи и повехнали. След нощната сцена в двора Елиза можеше само да се чуди защо Арабела си правеше труда да играе тази роля. Още по-удивена беше тя, когато Арабела се хвърли на врата й и, облегната на рамото й, изплака мъката си по загубата ма Риланд.
— Не съм ли казвала, че над мен тегне проклятие? — рече тя, хлипайки. — Казвам ти, че съм преследвана от нещастие.
Замислена, Елиза я потупа по гърба, без да знае как би трябвало да реагира на всичко това:
— Риланд е бил излязъл на езда, нали? — измърмори тя. — Сам ли беше?
Арабела извади една носна кърпичка и избърса носа си.
— Ние яздехме заедно, но той галопираше, както обикновено и аз трябваше сама да се върна в къщи.
— Къде се случи?
— Близо до Бредбъри.
— Преди един месец?
Арабела кимна, притиснала ръка към гърдите си и мъката отново я налегна. При това вниманието на Елиза беше привлечено от една огърлица, която носеше Арабела — изключено беше да греши! Когато забеляза погледа й, тя смутено свали скъпоценния накит:
— Толкова много ми напомняше на теб, Елиза, че трябваше да я нося. — Залавяна от сълзи и хлипаща, тя я окачи на врата на своята по-малка братовчедка, — когато вечерта след моята сватба отидох в брачното ложе, намерих огърлицата разкъсана, а перлите — разпилени по пода. Бях изплашена до смърт, когато разбрах, че са те отвлекли. Ето защо накарах да нанижат отново огърлицата и започнах да я нося като спомен за теб.
— Благодаря ти за усилията.
Арабела отново избухна в сълзи, а хълцането й нямаше край, така че Елиза почти съжали, че изобщо дойде на закуска.
Най-после Арабела изтри сълзите си:
— За тебе трябва да е било ужасно. Да те отвлекат така, насила. Всички се питат какво се е случило.
— Ах, всъщност беше чудесно… и много романтично — увери я Елиза със злобна усмивка.
Арабела почувства прилив на ревност, когато видя замечтания поглед на Елиза:
— През цялото време се питах, ако Максим наистина е трябвало да отвлече някого… и тъй като ти беше отвлечена от моята стая, дойдох до заключението, че са ни объркали. Вярно ли е това?
Елиза кимна:
— Неговите слуги са сбъркали.
— Естествено, аз си го помислих. Максим беше толкова влюбен в мене, че искаше да се върне и да ме вземе. Разочарованието му трябва да е било голямо, когато е открил, че вместо неговата любима годеница, е било отвлечено друго момиче.