Арабела въздъхна, като че ли почувствала болката му.
— Доколкото го познавам, трябва да е бил извън себе си от яд.
Без да е в състояние да опровергае тази забележка, Елиза извърна лице, за да прикрие болката, за която не можеше да говори. Думите на Арабела я бяха засегнали чувствително.
— Сигурно Максим възнамерява да се върне, за да поправи грешката. — Сивите очи на Арабела оглеждаха нежния профил на Елиза. — Не каза ли кога ще дойде?
— Максим беше заклеймен като предател. — извика Елиза на своята братовчедка. — Ако се върне, заплашва го екзекуция, ако кралицата не го помилва.
— Ако това се случи, аз ще приема предложението му. — измърмори Арабела с усмивка, от която личеше, че се радва предварително.
Елиза беше готова да й каже всичко, но изведнъж се спря. Накърнената й гордост не й позволяваше да предяви претенциите си спрямо Максим, без да е сигурна, че това е в негова полза. Ако той се върнеше и видеше Арабела, тогава би било напълно възможно любовта му към нея да пламне отново и той да се разкайва за брачния си обет с нея, който беше дал в Любек.
— Ако Максим е жив, той възнамерява да дойде в Англия. — каза Елиза съвсем тихо.
Арабела притисна с ръка шията си.
— Той в опасност ли е?
— Кога не е бил в опасност? — отвърна Елиза.
— Кажи ми, че е на сигурно място. — прошепна Арабела. — Той трябва да бъде на сигурно място.
Елиза отвърна с тъжна усмивка:
— Арабела, не мога да ти гарантирам нищо, а най-малкото, че той е в безопасност.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Ако замъкът в Уайтхол с неговите близо сто стаи, представляваше величествена постройка, то обширните градински площи, цветните и овощни градини, тенискортове и игрища, строени по времето на починалия вече крал, бяха не по-малко разкошни в пролетния си разцвет. Елиза си позволи за момент да се наслади на благоуханието на цветята, слизайки надолу по стълбата. За съжаление днес не беше ден, позволяващ продължително бездействие. Предстоеше й аудиенция при кралицата. Макар че външно тя беше спокойна, вътре в себе си чувстваше голяма възбуда. Хиляди пъти си беше повтаряла думите, да не би от страх при вида на кралицата да се запъне.
Също и облеклото си беше подбрала за случая, тъй като се знаеше, че Елизабет не обича и дори се отвращава от жени, които се обличат по-красиво от нея. Ето защо Елиза беше решила да сложи една скромна рокля от черно кадифе с бяла дантелена якичка около врата. Единственото й украшение беше перлената огърлица с рубинена закопчалка. Върху грижливо фризираната си коса имаше шапчица, която беше модерна, но не и предизвикателна.
Беше изминала цяла седмица, откакто бе поискала аудиенция — време, което тя прекара, без да има представа къде е Максим; за Николаус обаче знаеше, че все още е задържан.
В двореца тя беше въведена през безкрайни коридори и сводести врати, докато най-после стигна до салона, в който трябваше да чака, докато кралицата я приеме в личните си покои. Лорд Бъргли, държавният секретар, дойде, за да се осведоми за желанията й и Елиза, едва успявайки да прикрие треперенето на гласа си, му докладва за своя случай. После мъжът я остави сама, а след него се появи една придворна дама, за да я отведе. Елиза трябваше да събере всичките си сили, когато влезе при владетелката. Потънала в дълбок реверанс, тя забеляза, че с едно кимване бяха отпратени придворните, всички с изключение на старата Бланш Пари, верен човек на кралицата, която й беше служила още от люлката и.
— Елате, приближете се, за да мога да видя лицето ви. — подкани я Елизабет.
Грациозно Елиза се отправи към нея, давайки възможност на сивочерните очи да я огледат внимателно, а и тя през това време да огледа кралицата. Елизабет беше седнала в кралска поза върху стол с богата дърворезба, близо до прозореца. Перлените й обици с диамантени върхове и скъпите бижута в червената й като пламък перука блестяха на светлината. Крещящият цвят на косата й беше в рязък контраст с набиващата се на очи бяла кожа. Високото й чело се издигаше смело, веждите бяха старателно почистени, а дългият й нос имаше вдлъбнатина.
— Вие сте дъщерята на сър Рамзи Редбърн — каза Елизабет с любезна усмивка, която намали малко притесненията на Елиза.
— Аз съм Елиза Мадзелин Редбърн, Ваше Величество, единственото дете на сър Рамзи.
— Сигурно доста сте учудена, че ви приемам тук, в личните си покои… — Елизабет направи кратка пауза, която позволяваше едно учтиво потвърждение, за да продължи. — Сред моите придворни и съветници вие станахте обект на любопитство. Непрекъснато в двореца се говори това и онова и при възможност аз си позволявам удоволствието да оставя моето обкръжение в неведение, а аз самата да се запозная подробно със случая. Според слуховете вие сте била отвлечена от Максим Сиймур, маркиз Бредбъри, и отведена в Хамбург, където той ви е държал като заложница.