— Указът на кралицата, който ми връща всички владения, прави невъзможен какъвто и да е опит на Касандра да си присвои мое имущество.
— Касандра добре познава правните документи — каза Елиза отчаяно. — Баща ми не ми е оставил никакви гаранции, или поне аз не зная, че такива съществуват. Откакто той е изчезнал, Касандра непрекъснато се опитва да си присвои състоянието му и твърди, че вече бил мъртъв. Ако бъде открит трупът му, тогава без съмнение тя ще е постигнала целта си. Тя винаги е надушвала как да се добере до богатството.
— Аз смятам, че тя ще бъде издирвана по заповед на кралицата.
— Тя трябва да е напуснала страната. Но аз не съм спокойна, че е изчезнала, тъй като един ден отново ще се появи, за да ни причини някое зло.
— Ако семейство Редбърн направят друг такъв опит, ще бъдат подведена под отговорност. За всеки случай, ако нещо ме сполети, скъпа моя, ти трябва да знаеш, че вече съм предал на Уолсигъм писмен документ, в който те определям за моя наследница.
— От твоето състояние нищо не ми принадлежи — увери го тя. — Искам само теб… и нашето дете.
— Нашето дете? — Максим се отдръпна назад, за да види лицето й. — Какво говориш?
Елиза срещна погледа му с пламтящи очи:
— Аз нося твоето дете.
Максим, който беше така поразен, че в първия момент не можа да каже нито дума, само я притегли отново към себе си и я наметна, за да не изстине.
— Ще направя всичко възможно, за да изпълня желанието ти, защото и моето сърце копнее за това, да живея само за теб и за нашето дете. Но преди това трябва да намерим баща ти.
Те мълчаха, докато лодката тихо се носеше по реката. Звездите огряваха нощното небе, луната се изкачи на небосвода и кацна над покривите на града. Елиза лежеше завита в ръцете на своя съпруг, завладяна от такова щастливо чувство, което не беше изпитвала след раздялата им.
По-късно те тръгнаха бавно ръка за ръка към къщата на Елизиния баща, в която бързо се беше разпространил слухът, че господарката се завръща заедно със своя съпруг, прочутия лорд Сиймур. Естествено беше любопитството на слугите, когато двойката прекоси салона. Младите прислужнички изпаднаха в радостно вълнение поради факта, че един такъв смел и представителен кавалер е влязъл в къщата. Скоро обаче радостта им беше изместена от голямо разочарование, когато наоколо започна да се говори, че лордът възнамерява още на следващата сутрин да отведе съпругата си в своето имение.
Докато Максим изкачваше стълбата редом с Елиза, той се подготвяше за срещата с Едуард, но когато влезе в спалнята му и видя немощния образ на своя някогашен противник, обхвана го само чувството на съжаление.
— Сиймур? — прошепна Едуард мъчително. Болният се опита да се изправи въпреки слабостта си, но се строполи обратно и се изненада, когато Максим му помогна да седне и сложи зад гърба му една възглавница. — Молех се да се върнете… — шепнеше болният.
Максим хвърли към Елиза питащ поглед, но тя поклати глава, тъй като нямаше представа какво мисли той.
— Едуард, защо сте се молили за моето завръщане? — попита Максим стареца.
— Трябва по-скоро да пречистя съвестта си — изхърка Едуард с пресипнал глас. — Стоварих вината върху вас, за да не обвинят мене. Аз съм виновен за смъртта на шпионина.
— Едуард, знаете ли какво говорите? — признанието, направено от смъртния одър, дойде напълно неочаквано за Максим. — Как го убихте?
— Слушайте! — изпъшка умиращият. — Аз не съм го убил, но нося вината за смъртта му.
— Обяснете ми по-точно! — настоя Максим. — Аз трябва да зная какво се случи през онази нощ.
Мътните очи погледнаха зад спуснатите клепачи и Едуард почака малко, докато събере сили. Гласът му прозвуча почти плачливо:
— Исках да проследя Рамзи… за да разбера какво е намислил. Бях чул, че е скрил съкровището си… Мисълта, че компрометираният Стилярдс може да го открие, ме отвращаваше. Ето защо непрекъснато стоях на реката и чаках, докато той се върне при лодката си… със сандъка.
Измина дълга, изпълнена с паника пауза, докато Едуард се опита да си поеме дъх и изглеждаше така, като че ли това е последната му глътка въздух. Максим го повдигна, за да улесни дишането му и поднесе чаша вода към белите му устни. Едуард отпи една глътка, кимна в знак на благодарност и отново се облегна назад.
— Агентът на кралицата многократно ме забеляза, че чакам и по-късно, когато дойде в Бредбъри, за да говори с вас, той разпозна в мене човека, чакащ край реката. Той ме принуди да говоря и ме обвини за съучастник в заговор, целящ убийството на кралицата. Господ знае, че това не беше вярно, но глупакът не искаше и да чуе. Той ме хвана за ръката доста здраво и ме разтърси.