— Невинна? — каза подигравателно Арабела и се приближи. — Струва ми се, че невинната малка повлекана се е пъхнала доброволно в леглото ти! — Погледът й се спря върху широките му рамене и се плъзна надолу във водата. В сравнение с недодяланата грубост на починалия й съпруг Максим Сиймур приличаше на бог със златна кожа.
— Арабела, това, което се опитваш да видиш, принадлежи вече на Елиза. — пошегува се Максим, тъй като беше забелязал нейния учуден поглед.
Тази забележка разгневи Арабела:
— Тя е една крадла! Тя ми отне мястото! Тя нямаше право!
— А какво право имаш ти да стоиш тука и да ни обвиняваш? — каза властно Максим. — Той грабна една хавлиена кърпа, изправи се във водата и уви кърпата около хълбоците си.
Арабела го погледна объркано:
— Но аз бях твоя годеница!
— Колко бързо забравяте, графиньо! — Той произнесе титлата й с презрение — Сега ти си вдовицата на Риланд Хъксфорд. Чрез женитбата си с него ти си обезсилила всякакъв годеж. Може би един ден си страдала за мен, а след една седмица си дала дума на някой друг.
— Твоята предполагаема смърт беше едно от многото изпитания — оплака се Арабела. — Аз съм преследвана от нещастия. Загубих всичките си женихи при трагични обстоятелства, а сега и баща ми е на смъртно легло.
Максим я наблюдаваше замислено, като че ли я виждаше в нова светлина. Тя винаги беше изтъквала многото трагедии в своя живот, имаше склонност към драматични изблици, които да предизвикват съчувствие у околните… всичко това винаги му беше правело впечатление. Колко често тя беше налагала волята си на баща си, заплашвайки, че ще получи припадък или депресия, от които след това много бързо се възстановяваше.
— Арабела, аз не мога да се отърся от подозрението, че ти се наслаждаваш на тези трагедии — каза той накрая. — Или най-малкото привличаше чрез тях вниманието върху себе си. Никога не съм те виждал по-щастлива от моментите, в които всички изпитваха съжаление към теб. Ти страдаш от някакъв особен стремеж към признание, но аз вече нямам желание да удовлетворявам тази твоя потребност.
Вземайки Елиза в ръцете си, той отправи безучастен поглед към разтрепераната Арабела:
— Онова, което някога ни свързваше, е толкова мъртво, колкото и твоят съпруг. Елиза е единствената жена, на която ще бъда верен до смъртта си, една клетва, която няма да ми бъде трудно да изпълня. Тя ще бъде майка на децата ми и аз ще я уважавам до края на дните си.
Като в транс Арабела напусна стаята и остави на Максим да затвори вратата след нея. За свое учудване той забеляза, че дори и сега изпитваше съжаление към нея. Копнежите на Арабела преследваха цели, които не би изпълнил нито един мъж.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Пролетта беше обкичила полето около Бредбъри Хол с безброй цветя. Те цъфтяха във всички градини и покрай всички пътища. От шест дни Елиза се намираше тук и все още не беше се наситила на красотата на имението. Макар че къщата беше подслонила Николаус, Джъстин и рицарите Шербърн и Кенет, тя всяка сутрин намираше по един час, за да се занимава с градината. За тази цел си обличаше поли, блузи и елеци, които наподобяваха обикновеното селско облекло. Широкополи шапки, украсени с панделки, я предпазваха от слънцето и привличаха учудените погледи.
Максим установи, че напрежението му отстъпва място на едно свободно, радостно настроение. Той се наслаждаваше на компанията на своите приятели, на изпълненото с любов внимание на своята съпруга и се радваше, че си е отново у дома. Много често той предприемаше с Елиза разходки в градината, но и през останалото време те бяха почти неразделни. Ако дългът го отделяше от нея, той бързаше скоро да се върне отново вкъщи. Никога по-рано не беше изпитвал такава всепоглъщаща любов, такъв копнеж да й я доказва непрекъснато.
Беше сряда сутрин, когато една карета, теглена от четири коня и с двама ездачи, следващи я от двете страни, спря пред къщата на господаря. Елиза точно береше букет цветя. Веднага един лакей скочи от каретата, отвори вратата и помогна на една стара дама да слезе. Тя беше с побелели коси, с нежно лице и се подпираше на бастун. Твърда, обшита с дантели яка украсяваше тъмнозелената й рокля, а обкичена с пера шапка бе прикрепена върху прелестната й фризура. Нейните големи сини очи гледаха съсредоточено и будно и когато Елиза се приближи, дамата я погледна любопитно.
— Аз съм Ани Хол, графиня Ръдърфорд, а вие сте?
— Аз съм Елиза Сиймур, маркиза Бредбъри. — каза Елиза и направи лек поклон.
Сините очи запримигваха срещу нея.
— Казаха ми, че вие притежавате огърлица, която трябва да ми е позната. Мога ли да я видя?