Елиза не знаеше какво да отговори. Тя се озърна в огромната, богато наредена спалня, като се питаше какво ли бе подтикнало човека, живял някога в тези стаи, да сключи такъв ужасен съюз. Какво имаше той против кралицата, същата тази кралица, която го бе сравнявала великодушно с друг един Сиймур, с мъжа от своята младост? Томас Сиймур се бе радвал на нейното благоволение, ала Максим Сиймур си бе навлякъл омразата й …
— Положително се заблуждаваш, като мислиш, че над теб тегне някакво проклятие! — опита се Елиза да успокои булката. — Бих казала, че по-скоро си имала щастие да избегнеш съюза с недостойни кандидати.
— Ах, как бих могла да ти го обясня! Ти си толкова млада, а аз съм толкова уморена и… толкова стара!
— Стара! — възкликна Елиза. — Стара, на двадесет и пет години! Не, Арабела! Ти си още млада, целият живот е тепърва пред тебе. Днес е брачната ти нощ, трябва да се приготвиш за съпруга си…
Елиза видя сълзи в сребристо-сивите очи. В усмивката на Арабела се таеше тиха болка, за която нямаше лек.
— Искам да остана за малко сама — прошепна Арабела във внезапен прилив на отчаяние. — Задръж сватбарите долу, докато изпратя някой прислужник.
— Баща ти нареди да ти помогна — каза Елиза тихо. — Какво да му кажа?
Арабела почувства тревогата на Елиза и се опита да я успокои:
— Кажи му, че искам да остана за миг сама, за да се приготвя за Риланд. Просто малко да се посъвзема… След това можеш да дойдеш и да ми помогнеш.
— Риланд е много привлекателен мъж — каза Елиза, за да окуражи братовчедка си. — Сигурно доста момичета ти завиждат.
Потънала в мисли, Арабела отвърна:
— Не толкова привлекателен, колкото един друг, когото познавам…
Сянка пробягна по лицето на Елиза:
— Да не копнееш по един мъртвец, Арабела?
Сивите очи я погледнаха учудено:
— По един мъртвец?! Кого имаш предвид?
— Естествено, маркиз Бредбъри. Не можеш да го забравиш, така ли?
Арабела въздъхна.
— Това наистина бе мъж, който умееше да печели женските сърца — потънала в спомени, тя протегна ръка и погали мекото кадифе на драперията. — Смел… красив… винаги джентълмен… винаги… — Арабела разтърси глава, да се освободи от спомените. — Стига за това, наистина! Сега трябва да остана сама! — Тя сложи ръце на раменете на братовчедка си, която се опитваше да възрази, и я извърна към вратата. — Нужни са ми няколко минути да поразмисля, преди да дойде мъжът ми. Не искам нищо повече.
— Ще кажа на баща ти — Елиза тихичко затвори вратата, като се чудеше как би могла най-тактично да уведоми Едуард. Ако можеше да говори с него насаме, сигурно щеше да се окаже по-достъпен, отколкото всред всичките тия шумни празноглавци, пред които човек трябваше да се преструва.
Каменната стълба се виеше около колона с красиви резби, като правеше остра чупка на всеки няколко стъпала. Канделабрите по стените бяха запалени. Играта на светлините и сенките правеше стъпките на Елиза несигурни. Въпреки че бързаше, тя трябваше да внимава, да не се подхлъзне с копринените си пантофки. Звуците на тамбурината, келтските арфи и лютните се смесваха с високите смехове на гостите и заглушиха идващите срещу нея стъпки. Човекът явно бързаше повече от нея. Сблъскаха се толкова силно, че Елиза политна. Вече мислеше, че ще се търкулне надолу е главата, когато една здрава ръка — същински дъбов клон — се простря и я задържа. Елиза отвори очи, почти до лицето й бе грубата дреха на Тейлър, слугата. Качулката се бе смъкнала. Нямаше грозна мутра, нямаше обезобразено, всяващо ужас лице на урод! Пред нея стоеше невероятен мъж, с изсветляла тук-там кестенява коса и аристократични черти, закрити наполовина от гъста брада.
Той сбърчи чело.
— Добре ли сте, мадам?
Елиза кимна една, мъчеше се да се овладее. Той я пусна и продължи нагоре по стълбите. Смущението й мигновено се изпари.
— Хей!? Накъде? Каква работа имате горе?!
Мъжът спря на стъпалото и се обърна подчертано бавно, светлината на факлите освети лицето му. Зелените очи се впиха в Елиза, така смело, така настойчиво, че чак дъхът й секна, зашеметена от този стоманен поглед.
— Вие? — промълви тя смаяна, напразно се опитваше да се откъсне от магнетичния му взор, който едва не й причиняваше болка. Беше я заблудил със своето предрешаване! Това брадато лице се бе врязало в паметта й, откакто зърна портрета в източното крило! Сега вече Елиза виждаше, че художникът е бил истински майстор. Бе успял да предаде повече от вярно физиономията на Максим Сиймур, маркиз Бредбъри… Бе хванал точно неговото излъчване!
— Вие… вие сте жив!?