Яздиха доста дълго време, докато слънцето залезе и наоколо се спусна нощта, забулваща всичко в плътен мрак. Елиза забеляза, че вървяха все на запад. В една гора разположиха нощния лагер, но още преди да се развидели, тръгнаха отново. И вторият ден беше към края си, когато достигнаха до едни дълги възвишения, които преминаваха в обширна камениста равнина. На отсрещната страна равнината пак се издигаше и завършваше с горичка, над чиито върхове се виждаха стените на изоставена крепост. Още при първия поглед Елиза си спомни за Хоенщайн, но когато я загледа по-внимателно, тя видя, че това бяха само жалки останки от няколко външни стени. Само една-единствена кула издигаше на срещуположната страна зъбците си, стърчащи над порутените стени.
Мрак се спускаше над земята, когато двамата пазачи на портата излязоха от прикритията си и препречиха пътя им с готови за стрелба арбалети. Куентин отметна качулката си назад, за да могат да го разпознаят и продължи да язди с ръка, небрежно отпусната до бедрото, явно доволен от бдителността на хората си. За един момент на Елиза, която не го изпущаше от очи, й се стори, че го е виждала и преди в подобна поза. Тя обърна поглед към шепа мъже, които ровеха в огъня. Куентин им даде заповед, след което те бързо го изгасиха, разчистиха въглените и заличиха напълно следите от него.
Куентин слезе от коня, подаде юздите на един от хората си и развърза Елиза от седлото. Едва беше стъпила на земята и краката й се подкосиха. Той понечи отново да я качи върху коня, но тя въпреки кърпата, натикана в устата й издаде протестиращ звук, с мъка се изправи и облягайки се на едно стъпало, се опита да се задържи на краката си.
Куентин, със снизходителна усмивка я освободи от топката, запушваща устата й.
— А сега се дръж прилично — каза той, без да обръща внимание на разярения й поглед. — Не искам нищо да ти направя; нужна си ми само дотогава, докато мъжът ти донесе съкровището.
— Къде е баща ми? — промълви тя с пресъхнала уста.
— Наблизо — увери я той. — Не се страхувай, той в известен смисъл е добре.
Елиза не се заблуждаваше от усмивката му:
— Не зная какво те накара да извършиш това злодеяние, Куентин? Като си помисля само, че ти някога беше любимият ми братовчед… струва ми се, че не познавам добре хората.
— Елиза, ти знаеш колко скъпа си ми била винаги. — Независимо от погледа й, показващ съмнение, той продължи. — Ако не бях аз, Хилърт щеше да убие баща ти на място, тъй като той ни шпионираше в Стилярдс. Когато аз казах, че може би си струва да му запазим живота заради скритото съкровище, го заведоха на един от Хилъртовите кораби и после в Любек. Ако аз не бях настоял да разкрием заговора срещу кралицата, той може би все още щеше да бъде извън страната… или мъртъв. Хилърт няма голямо търпение, а Рамзи не би издържал дълго мъченията.
— Ако ти наистина си спасил живота на баща ми, то тогава съм ти много задължена — отвърна Елиза твърдо. — Но ще трябва да изкупиш вината си заради неговото задържане и моето отвличане.
— Аз зная репутацията на твоя съпруг — каза Куентин с признание — и естествено съм нащрек. Няма да му позволя да узнае къде съм и кой съм.
— Той ще те открие — каза Елиза убедено.
— Тогава играта ще стане опасна и за двама ни. Той притежава това, което аз желая, а аз… — той се усмихна тъжно — това, което той желае. Една размяна, струва ми се, би било най-доброто решение. В противен случаи ще има невинно пострадали, а такива неща много ме разстройват.
— Така ли? А какво се случи с твоята любовница в двореца? А с Хилърт? — попита ехидно Елиза.
— В случай, че животът ми е застрашен, аз съм принуден да взема съответните мерки, гарантиращи сигурността ми — въздъхна дълбоко Куентин, — дори когато това е противно на природата ми. Все пак… онова, което съм сторил на другите, в никакъв случай не бих сторил на теб.
— Но ако трябва, ще ме убиеш — настоя тя.