— Ах, остави това — каза той шеговито, леко придърпвайки въжето. — Вече ти отговорих на достатъчно много въпроси.
— Куентин, този път няма да се измъкнеш. Ако падне дори косъм от главата на моя баща, ще бъдеш преследван, докато…
Куентин дръпна така силно въжето, че тя се препъна по гладката каменна настилка, по която той я водеше към кулата.
— Наистина, Елиза, можеш да си спестиш заплахите. Те ме съсипват.
Веднага след влизането в кулата той се спря и издърпа една факла от желязната стойка. С пламъка освети мястото, откъдето започваше вита стълба, водеща към долните помещения.
— Следвай ме и внимавай къде стъпваш — предупреди я той. — Може да паднеш и да се нараниш.
Той бавно тръгна напред, осветявайки пътя. Влажните, покрити с мъх стълби, бяха толкова коварни, че на нея и беше много трудно да пази равновесие със завързани ръце. Достигнаха до вътрешността на кулата, подобна на пещера и осветена от факли. После прескочиха една захвърлена на пода верига и минаха покрай няколко пазачи, които се въртяха около маса, отрупана с мръсни съдове и остатъци от храна.
Когато видя Куентин, един от мъжете се провикна:
— Това ядене е отвратително. Какво не бих дал, за да сложа в устата си нещо по-вкусно. Ние най-после имаме нужда от някой, който да ни готви. — Той сбута с лакът съседа си и се усмихна похотливо на Елиза. — Може би тази лейди ще може да ни готвя?
— Съмнявам се — невъздържано отвърна Куентин и със студен поглед накара мъжа да млъкне. — Ако не се държите прилично с тази лейди, ще се разкайвате.
— Това ли е новата ви любима? — ухили се един друг.
Куентин пусна въжето и нареди на Елиза:
— Почакай тук!
Тъй като оттук нямаше възможност да избяга, Елиза изпълни разпореждането му и, обръщайки се леко, видя как Куентин старателно избра една палка сред купчина дървета. Почуквайки с дървото върху дланта си, той застана пред мъжа с приказливата уста. Той беше висок и силен. Мъжът тъкмо поднасяше кана с бира към устните си. Тя изхвърча от ръката му, когато палката се стовари върху нея. Мъжът изкрещя.
— Следващия път внимавай как се държиш — предупреди го почти нежно Куентин, когато той изкриви лице и се запревива от болка. — В противен случай няма вече да имаш ръка, която да поднасяш към устата си.
Раненият кимна утвърдително, когато Куентин се отдалечи от него. Елиза веднага разбра какъв урок е искал да даде братовчед й на подчинените си. И в негово отсъствие никой не би трябвало да се държи непристойно с нея. Поне затова тя му дължеше благодарност.
Куентин сложи факлата в една празна подставка и й кимна, да го последва.
— Оттук направо.
Съпротивлявайки се, Елиза тръгна след него по широка стълба, отвеждаща надолу и се спря пред желязната решетка на една килия. Куентин отключи с черен ключ масивната брава и отвори вратата.
— Вашите покои, милейди.
Тъй като не знаеше какво я очаква в тъмнината, Елиза пристъпи много предпазливо. Куентин се обърна и развърза ръцете й, след което затвори вратата. С глава той посочи единия ъгъл на килията, който беше изцяло в тъмнина. Елиза, която бегло погледна натам, успя да види само крайчеца от едно легло.
— Баща ти скоро трябва да се събуди. Той е взел съвсем малко от приспивателното.
С приглушен вик Елиза се хвърли към тясното легло и докосна лежащото мършаво тяло, което в мрака едва можеше да разпознае.
— Куентин, моля те, подай ми една свещ, — помоли тя, хлипайки.
— Както желаете. — Той взе факлата и я сложи в една подставка.
Много внимателно Елиза седна на края на леглото и се взря в брадясалото лице на спящия. Въпреки гъстата брада не можеше да има никакво съмнение. Когато погледна изпитите му черти и изтощени ръце, тя не можа да се сдържи и заплака. Дъхът му беше едва доловим и когато тя със страх помръдна ръката му, той дори не трепна.
Куентин извика на един от хората си да донесе кана с вода и парцал. Нисичък мъж бързо изпълни заповедта и влезе за малко в килията.
— Нали това беше, милейди? — каза той и остави каната върху примитивната маса до леглото. — За да можете да го разсъните.
Елиза веднага напои кърпата с вода и започна да мие брадясалото лице на баща си. Той бавно се съвземаше. Първо обърна главата си от едната на другата страна, огледа се търсещо наоколо, като че ли съзнанието му изплуваше от тъмни дълбочини. Погледът му улови Елиза и устните му се раздвижиха. Загрижено той се обърна към нея, като че ли искаше да й каже нещо.
— Елиза?
— О, папа!
С насълзени очи той въздъхна:
— Моята Елиза…
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА