В залата за приеми на сър Френсис Уолсигъм, Първи министър на кралицата и кавалер на Ордена на жартиерата се бяха събрали толкова много хора с висок ранг и значимост, че помещението, макар и изключително обширно, се оказа съвсем тясно. Редом с рицарите в сребристи нагръдници, херцогините в кожени палта, кавалерите в изкусно везани жилетки, беше и Максим, който винаги се беше откроявал с безупречния си вкус. Сега обаче беше облечен сравнително скромно, също както и сър Френсис, който се появи от глава до пети в черно. Министърът си беше починал след обяд и сега се намираше в преддверието, където проведе няколко не чак толкова важни разговора, преди да се залови с истинските дела. Той веднага отиде при Максим, чието положение, опит и ум ценеше изключително високо. Нетърпелив да узнае как върви издирването, сър Френсис го помоли да му докладва всичко най-подробно.
— Успяхме да получим описание на адвоката, отишъл в Нюгейт. — започна Максим своя доклад. — Издирихме една от придворните дами, която наистина е видяла убитата няколко седмици преди смъртта й заедно с нейния любовник. Описанието напълно съвпада с това на пазачите в затвора. Висок. Тъмнокос. С тъмни очи. Би трябвало да е един и същ човек. Може би ще имаме късмет дори да научим името му. Придворната дама ни заведе при един прислужник, който няколко пъти е носил на убитата съобщения от някакъв мъж. Случайно този прислужник отлично помни имена и знае имената на всички хора в двореца, а дори и на тези, които имат някакви връзки с придворните. Ние само трябва да установим дали става дума за един и същи мъж.
— Защо беше убит Хилърт? — попита сър Френсис.
— Предателят е можел да бъде разобличен от своята любовница, а също и от Хилърт. Тъй като Хилърт лежеше в затвора, очаквайки своята екзекуция, мъжът сигурно се е страхувал, че той може да издаде името и ролята му в заговора, преди да умре.
Сър Френсис скръсти ръце и повдигна замислено брадичката си, докато погледът му обхождаше стаята. Освен Максим той имаше още петдесет агенти на служба както в Англия, така и в останалите дворове. Освен това имаше още няколко, чиято дейност беше известна единствено само на него. Един от тези агенти беше Жилбер Жифор, който беше разкрил заговора на Бабингтън. Бяха планирали освобождаването на Мери и убийството на Елизабет. Да, неговите агенти вършеха добра работа, а маркиз Бредбъри беше един от най-добрите.
Сър Френсис въздъхна угрижено:
— Бих си пожелал кралицата да оценява малко повече нашите усилия да гарантираме сигурността й. Моята кесия от ден на ден става все по-тънка и аз постоянно съм принуден да моля Сесил Бъргли да ходатайства пред кралицата да финансира тези дейности, които касаят нейната сигурност.
— Лорд Бъргли познава кралицата по-добре от всеки друг. — увери Максим сър Френсис, за да го ободри малко. — Той знае най-добре как да й въздейства, за да финансира тези задачи.
— Между другото, аз съм много виновен пред вас. Съзнавам, че ви е коствало огромна сума да откриете Хилърт и да го доведете тук.
— Забравете това, за мене е по-важно, че възстанових честта си.
— А аз си помислих, че съм изгубил един добър сътрудник, особено след като Едуард Стамфорд ви обвини пред кралицата. Вместо това за вас се откри възможност да проследите Хилърт и да го доведете тук. Учудвам се как се промениха нещата към добро.
— Аз съм облекчен, че можах да докажа лоялността си пред кралицата и че в бъдеще моите деца няма да са застрашени от немилост. — Максим се усмихна леко — Елиза очаква още тази година вашето първо дете.
— Наистина ли, това се казва добра новина! — извика сър Френсис. — Да пием за вашето щастие.
— Лорд… лорд Сиймур? — Един млад кралски служител дискретно прекъсна разговора и се изкашля, когато Максим се обърна. Грубо облечен брадясал мъж следваше служителя по петите.
— Какво има? — попита Максим, поглеждайки към младия мъж.
— Извинете, господа, но този човек твърди, че има важно съобщение за вас.
— Казвам се Уилям Ханкс. — намеси се брадясалият мъж без заобикалки. Той бръкна в изпокъсаната си риза и извади оттам сгънат пергамент, запечатан с червен восък. Притворил очи, той потупа с рулото дланта си. — Трябваше да се закълна, че ще ви предам съобщението лично, а вие може би ще ми дадете за това една златна пара от кесията си.
Максим извади една монета и я подхвърли към брадясалия мъж.
— Това е монетата, а сега се надявам, че писмото си е струвало парите.
Рошавият и мръсен пратеник улови парата във въздуха и с триумфиращ смях предаде на Максим пергамента.
— Кой ти даде това? — попита Максим озадачен, че вижда пълното си име, изписано върху писмото.