— Ха! Тогава Елиза би трябвало да е побесняла от гняв — каза по-младият брат злорадо.
— Защо Куентин е отвлякъл Елиза, след като ни упрекна, когато ние я отвлякохме? — размишляваше по-големият. — Тогава той каза, че Елиза вероятно не знае абсолютно нищо за съкровището. Какво мисли той, че ще спечели от отвличането?
Касандра мислеше напрегнато, докато изведнъж се сети:
— Той трябва през цялото време да е държал насила Рамзи при себе си! Той го е отвлякъл! Така трябва да е! Но с помощта на моя добър Форсуърт ние сега ще му дадем добър урок.
— Какво трябва да правим?
— Вземете няколко мускета и се пригответе за езда — заповяда тя.
— А откъде да вземем коне? — попита по-малкият син.
— Ако е необходимо, откраднете ги, но ги намерете на всяка цена! — извика жената и със заповеднически жест ги изпрати навън.
Първото доказателство за отвличането на Елиза беше кученцето, което дотича до къщата, отзовавайки се на загрижените викове на Ани. Неговото джафкане и скимтене бяха накарали най-после прислугата да започне да търси Елиза, при което беше намерена окървавената градинска ножица. Ани, разпознала веднага, че това е нейната ножица, се строполи, изпаднала в безсъзнание.
Без да губят нито секунда, Фич и Спенс яхнаха конете и започнаха преследване, при което най-после попаднаха на следите на похитителите — дири от копита, по които можеха да се ориентират. Те водеха в северна посока към пътя и двамата слуги, въоръжени е лъкове, стрели и мускети, вървяха по тях още известно време.
Малко преди полунощ Максим пристигна в Бредбъри Хол и се задържа в къщата само докато се въоръжи и оседлае Еди. След това той започна преследването.
Нощният въздух беше пропит с мъгла и изпарения, които се стелеха над гората, но Максим яздеше неуморно като някакъв отмъстителен дух. В колана, му бяха пъхнати два пистолета, а за седлото бяха привързани още няколко. Дългата му сабя висеше на кръста, а под жилетката си беше скрил кама.
Малко след изгрев слънце той спря до един извор и напои коня си. Точно тогава съзря триада ездачи на хълма и веднага посегна към оръжието. В следващия момент той разпозна Николаус фон Рейн и неговите двама придружители.
— Хей, Максим! — извика капитанът, дърпайки юздите на коня. — Накъде си тръгнал?
— На запад! — извика Максим и отново скочи на седлото.
Капитанът пришпори коня си с едно: „Дий!“
Скоро след пладне те се спряха на върха на един хълм, за да огледат местността. В далечината съзряха двама ездачи и веднага разпознаха, че това са Фич и Спенс. Максим им извика силно и те спряха. След това обърнаха конете и изчакаха, докато четиримата ги настигнат. Сега вече бяха шестима.
Преди настъпването на тъмнината малката група на Максим стигна до края на една гора, намираща се в падината. Тук спряха, за да почакат, докато изгрее луната. Беше изминал един час, когато Фич, на когото се беше паднало първото дежурство, събуди спящите с полугласно предупреждение:
— Идва някой. Струва ми се, че са двама ездачи.
Максим хвърли бърз поглед към нощното небе. Беше излязъл свеж северозападен вятър, който люлееше върховете на високите дъбове. Той носеше гъсти, черни облаци. Максим препаса сабята си и заповяда на групата да пази край пътя.
Не мина много време и две тъмни сенки се появиха от мрака. Няколко сърдити думи прозвучаха и извадиха Максим от скривалището му. Той излезе на пътя и застана пред приближаващите се ездачи с разтворени ръце.
— Сър Кенет!
Вироглавият по природа кон на рицаря се изправи при вида на появилия се внезапно мъж и едва не събори от седлото изтощения ездач. Ругаейки високо, сър Кенет се опита да успокои изплашеното животно. Шербърн се приближи до него и го удари силно по гърба.
— Ето ти още една причина да кастрираш жребеца, приятелю. Някой хубав ден той ще ти разбие черепа.
Шербърн слезе от коня и с уверени крачки тръгна към Максим.
— Дойдохме колкото е възможно по-бързо — обясни той и го хвана за ръката. — Знае ли се къде са я затворили? Ти имаш ли вече някакъв план?
— Все още не — въздъхна Максим.
Започна да вали и мъжете трябваше да потърсят подслон под една скала. Кенет стъкна малък огън, а Дитрих приготви вкусно ядене. Мъжете се сбутаха в тясното пространство на сушина, за да се посъветват и да хапнат.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Старателно избраното място за среща се намираше в обширна равнина, през която лъкатушеше поточе. Едно тясно каменно мостче осигуряваше достъпа от единия до другия бряг. Под обраслите с дървета хълмове обаче нямаше нито един храст, който би могъл да послужи за прикритие. Незабелязаното приближаване до мостчето и от двете страни беше невъзможно, а преминаването през него би било истинско изпитание за смелостта, тъй като гредите бяха прогнили, а каменните подпори разрушени.