С тези думи Максим обърна коня и препусна в посока към хълма. Той прекоси гората и завърза жребеца пред скривалището на своите придружители. Несъзнателно пред него изникна картината ма безжизнено лежащата някъде там Елиза. С трепереща ръка той изтри челото си, като че ли искаше да прогони този кошмар, но сърцето му продължаваше да бие лудо.
Шербърн се приближи до него, сложи ръка на коляното му и го попита:
— Добре ли е Елиза?
Максим изпъшка загрижено.
— Похитителят й казва, че била добре… в момента. Той все пак очаква съкровището от мене и не зная какво трябва да направя за толкова кратко време. Доколкото ми е известно, такова съкровище изобщо не съществува. Успях да спечеля само още един-два дни и това е всичко. Ние трябва да научим къде я е затворил и то преди следващата ни среща.
Хората на Куентин яздиха заедно в продължение на един час, докато пътищата им се разделят — всеки тръгна сам по-нататък. Повечето вървяха по заобиколни пътища и изчакваха настъпването на деня, за да се върнат в развалината. Куентин продължи да язди в южна посока, докато намери малка горичка, в която можеше да се скрие. Той слезе от коня, завърза го и потърси място, покрито с мъх, където поспа няколко часа. Когато се убеди, че никой не го преследва, той продължи пътя си.
Яздеше толкова бързо, че скоро стигна близо до Кенсингтън Кип. След като внимателно обходи местността, без да открие нито следа от непознати, той се запъти нагоре към развалините. Дългите часове върху седлото го караха да се прозява и протяга. Колкото повече се приближаваше до руините, толкова по-ясно долавяше скимтящия женски глас. Той пришпори коня си и влезе в галоп в двора. Куентин доста се изненада, когато сред мъжете съзря майка си и тримата си братя.
— Ето го и него! Куентин, скъпият ми син! Къде беше? Обясни на тези глупаци, че аз съм майка ти и че тези тримата тук са твоите братя.
— Полубратя, ако трябва да сме точни — изръмжа Куентин, скачайки от седлото.
— Какво каза? — гласът на Касандра прозвуча неестествено пронизително в празния двор. — Говори по-високо, Куентин! Сто пъти съм ти казвала…
— Какво, по дяволите, правиш тук? — разбесня се той. Само със сила би могъл да бъде удържан. — Как ме намери?
— Форсуърт ми съобщи, че си му бил измъкнал Елиза под носа — обясни Касандра. — Така вече знаех, че ти се нуждаеш от подкрепата на семейството… — тя не можа да довърши думите си, тъй като забеляза как лицето на Куентин потъмнява.
— И, разбира се, поиска да си осигуриш част от съкровището — каза й той подигравателно със състрадателен той.
Касандра се престори на обидена.
— Куентин, ние искахме само…
— Изчезвайте! — изръмжа той. — Махнете ми се от очите, за да не стана убиец на хора, които са моя плът и кръв!
— Куентин, става тъмно, а нощите са хладни. Тук навън може да има и вълци… ние нямаме нищо за ядене…
— Майко, не разбра ли? Изчезвай! — изкрещя той побеснял от яд и им посочи с ръка изхода.
Неспособни да се противопоставят повече на заповедите му, те се качиха на мършавите коне и един след друг излязоха от двора.
Куентин погледа малко след тях, а след това изведнъж забърза надолу към тъмницата. Точно тогава един широкоплещест мъж застана на пътя му.
— Има още една, сър — каза мъжът бавно и с извинителен той. — Каза, че ви познава.
— Още една? — Куентин не вярваше на ушите си.
— Да, сър. — Мъжът сложи ръка на сърцето си. — Бих казал — една изискана лейди. Тя дойде малко преди другите.
Куентин изруга тихо срещу глупостта на своите съучастници и простена:
— Каква съдба! Да вляза в моето скривалище, за което никой не би трябвало да знае и да бъда нападнат тука… от роднини. От някакви си женища! Противникът ми само трябва да тръгне по отъпканата пътека, за да ме намери. Как е възможно това?
— Нямам представа, сър — отговори пазачът и извърна очи.
Куентин закрачи през калта към вратата на кулата, зад която се натъкна на двама пазачи, които похотливо гледаха към една клекнала до тях фигура. На главата си тя носеше забрадка, вързана отпред. Куентин се приближи и се наведе, за да може да види лицето и.
— Арабела? — въздъхна той изумено. Облекчението й беше неописуемо.
Тя скочи и обви ръце около врата му.
— Ах, Куентин, вече си мислех, че никога няма да дойдеш!
— Какво? За нищо на света… Какво правиш ти тук?
— Ах, Куентин, скъпи мой. — Тя се вкопчи отчаяно в него. — Трябвате да дойда и да говоря е теб. — Тя се отдръпна малко назад и го погледна в очите. — В къщи не можах да те намеря… тогава ми хрумна, че преди много време ти веднъж беше споменал за това място. Каза, че било добро скривалище, в случай, че искаме да се скрием от баща ми. Чух за отвличането на Елиза, а зная колко много я обичаш. — С плачлив глас тя сведе поглед. — Помислих си, че ще избягаш завинаги с нея.