— Ако само имахме нещо за хапваме… Ще умра от глад — мърмореше тя.
— Ти нищо не спомена за провизии, — ядосано каза най-малкият син. — Трябваше да вземем само мускети и коне.
— За всичко ли трябва аз да мисля? Ах… — разтърси се тя от пристъп на кашлица и се опита, размахвайки ръка, да прогони пушека, носещ се от подпалените мокри дървета.
— И на Куентин не му е по-добре — каза другият, протягайки се. — Хвърлих един поглед върху това, което ядяха. По-добре да умра от глад, отколкото да ям подобно нещо.
— Иска ми се да умра сега! На това място! — изплака Касандра театрално. — Ако не от вашата тъпота, то поне от някое диво животно!
Тримата й сина се вцепениха от страх да не би наистина да бъдат нападнати от зверове. Те се приближиха до огъня. Наблизо чуруликаше нощна птичка, а скоро след това се чу и крясъкът на кукумявка. Форсуърт несъзнателно посегна към оръжието.
Скоро пак стана съвсем тихо около огъня. Всички лежаха полузадрямали, когато отново се чу крясък на някаква птица. Форсуърт се заослушва напрегнато. Изплашена, Касандра скочи и без да иска, стъпи върху огъня. Един въглен опари крака й и тя заподскача от болка. Някакво шумолене в клоните на дърветата накара най-малкият да скочи на крака с ужасяващ вик:
— Вълци!
Последва дива суматоха и със страшна бързина те се метнаха на конете, без да гледат нито седлата, нито юздите. Желани или не, те трябваше да потърсят убежище в развалината, тъй като дори и сърдитият Куентин не би предпочел те да бъдат разкъсани от вълци.
В тишината, последвала това паническо тръгване, сър Кенет каза, потупвайки се по бедрото:
— Досега не бях виждал някой да се отдалечава така презглава! След половин час конете ще се строполят от изтощение. Представете си, че вълчият рев на Шербърн беше малко по-правдоподобен, те сигурно щяха да пукнат от страх.
Максим се усмихна и накара приятелите си да излязат от скривалището си. Те докараха конете и последваха спокойно бегълците.
По-късно, след като бяха видели как четиримата се приближават до развалината, Фич и Спенс се върнаха обратно по пътя, по които бяха дошли. Сър Кенет беше осигурил вече част от хората. Останалите обаче трябваше да бъдат доведени, тъй като целта на тяхното нападение беше вече ясна.
Джъстин, Шербърн и Дитрих тръгнаха в обратна посока, за да бъдат преди изгрев слънце в най-близкото селище, откъдето да осигурят провизии и всичко необходимо за нападението на Кенсингтън Кип. Максим, сър Кенет и Николаус грабнаха оръжията и се приготвиха за бой с Куентин.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Метален звън наруши тишината и с напредването на следобеда се приближаваше все повече към онзи хълм, върху които се извисяваше Кенсингтън Кип. Любопитството тласна обитателите на кулата към дупките в зида, откъдето можаха да огледат околността и съзряха трима ездачи, насочили се към развалините. Куентин не можа да издържи на напрежението. И без това не беше в добро настроение, защото завръщането на неговото семейство му бе отнело добрия сън. Този път роднините му не се оставиха да бъдат отпратени. Куентин тихо прокле и скочи на жребеца си. Миг след това препусна към групата ездачи. Скоро можа да установи, че последният ездач предизвиква този шум, тъй като якият му кон носеше кухненска посуда и инструменти от всякакъв вид. Ездачът, който беше начело на групата, бе стар и сбръчкан, косата му бе сплъстена, а гърбът — приведен. Като се приближиха, Куентин видя, че старецът имаше нервен тик, от който дясното му око непрекъснато намигаше. Вторият ездач бе млад и силен, но широката превръзка, която носеше на очите си, налагаше конят му да бъде воден от стареца.
— Добър ви ден — извика старецът към Куентин.
— Какво ви води насам? — попита Куентин рязко. Наистина не можеше да се предположи, че тези три жалки създания имат нещо общо с Максим, но не беше излишно да се прояви бдителност. Кой можеше да знае дали не са крадци, които отмъкват всичко, което им попадне?
Старецът вдигна рамене.
— Само минаваме оттук. Позволено е, нали?
— Само минавате? Няма ли да спирате? — Съмнението на Куентин още не се бе напълно разсеяло.
— Нямам представа защо би трябвало да спираме — отвърна старецът.
— Кои сте вие? От къде идвате?
— Ами това е внук ми — старецът посочи яздещия непосредствено зад него. — Ослепиха го при бой с един проклет ирландец. — Старецът изправи глава и спря поглед на третия — а това е племенникът ми Дийт. — Той чукна с пръст по слепоочието си — не е наред. Не може да говори, но затова пък може да готви.