— Куентин! Отново затваряш вратата! Изглежда не мислиш за мен! Ти просто се правиш на глух за молбите ми и ме държиш като пленница.
— Само те пазя от хората си — опита се да се оправдае Куентин. — Човек никога не може да бъде сигурен какво правят, когато им обърне гръб.
— Как не! — иронично отвърна любимата му. — Ти просто ме затваряш тук. Лека-полека разбирам какво означавам за теб.
— Жалби, само жалби! Откак съм тук, само стоновете ти слушам — смъмри я той, сочейки към таблата: — Виж! Заповядах да ти донесат нещо за ядене. Опитай го, де! Може би тогава настроението ти ще се подобри.
— Съмнявам се — отвърна Арабела с леден тон. — Като си помисля само, колко дълго се оставях да се разпореждаш с живота ми. Татко беше прав! Ти искаше само състоянието ми!
— Твоето състояние? — Куентин презрително се изсмя. — Аз имам повече заслуги за твоето състояние от самата тебе.
— Какво искаш да кажеш? Баща ми сам организира всичко.
— Този лапнишаран! Той би се задоволил и с една частица от сегашното ти състояние. Но аз знаех, че с твоята красота ще хванеш някой граф или дори херцог. Организирах за теб една много по-изгодна връзка с граф Чедуик. Би трябвало да си ми благодарна.
— Какво? Нищо не разбирам! — отвърна объркана Арабела.
Куентин сложи ръце на хълбоците си и присмехулно я изгледа от глава до пети.
— Скъпа моя, наистина ли мислиш, че животът ти е прокълнат? Не, красавице моя, твоите женихи ставаха жертва на една по-силна ръка… Естествено, състоянието на Сиймур също ме привлече, но агентът на кралицата разбра, че съм съзаклятник, така че не ми оставаше друго освен да го убия в да припиша убийството на Максим.
— Ти си убил агента на кралицата? — възкликна стреснато Елиза. Тя се обърна веднага, като усети ръката на баща си върху своята.
— Куентин издаде на Ханзата, че ги шпионирам — пошепна дрезгаво Рамзи Редбърн. — Разбрах го от самия Хилърт. На него му се стори много забавно, че един англичанин е способен да подложи собствения си чичо на мъчения и гладна смърт.
Елиза бавно извърна глава и погледна братовчед си с очи, изпълнени с омраза.
— Куентин, въобще не си въобразявай, че си по-добър от Форсуърт. И ти си затънал в същата кал като него.
Презрението й изглежда само го развесели и той отново се обърна към Арабела, която продължаваше да му додява.
— Ти само си ме използвал! През цялото време само си ме използвал!
— Арабела, бих се оженил за теб — изрече той неохотно и отправи към нея ленив поглед. — Казах ти, че бих се оженил за теб. Наистина имах твърдото намерение, след като получи състоянието на Хъксфорд. И след като изтече траурът, разбира се.
— И колко скоро щеше да ме убиеш, за да вземеш състоянието? — попита тя саркастично.
Той сви устни замислено.
— Трябва да ти кажа, че ти винаги си ми харесвала като жена. Наслаждавах се на любовните ни игри. Значи със сигурност щях да ти оставя малко време.
— Като си помисля само, че ти помогнах да убиеш съпруга ми! — изкрещя Арабела измъчено.
Елиза мигновено вдигна поглед.
— Арабела, ти си му помогнала да убие Риланд?
— Не съвсем — прекъсна я Куентин и от гласа му Елиза почувства тръпки по гърба. — Риланд беше още жив, когато го измъкнах от обора. Той наистина беше само в безсъзнание. Затова го удавих в реката, без да може да се съпротивлява.
— Ти си чудовище! — извика Арабела с погнуса.
— Стига вече! Писна ми от вашите обвинения! — С тези думи той се отдалечи и те чуваха известно време тропота на токовете му по каменния под, който отекваше в стените.
— Каква глупачка съм била! — простена Арабела. — През всичките тези години вярвах, че ме обича, както го обичам и аз!
Елиза не намери утешителни думи за братовчедка си, защото в мислите си тя беше вече при Максим, който може би беше наблизо.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Заръмя слаб дъждец и късният следобед притъмня от мъглата. От едната страна на хълма Максим откри гъсто обрасла падина, която представляваше естествено прикритие за приближаване към развалините от южната им страна. Бяха трима и носеха въжета, ками, шпаги и пистолети. Максим се движеше напред, след него идваха Николаус и сър Кенет. До подножието на хълма те бяха защитени и спряха под развалините, за да огледат порутените зидове. Никъде не се виждаха постове, затова те предположиха, че хората на Куентин са се оттеглили в кулата на сухо и са оставили само двама стражи пред портата.
Тримата се завзираха нагоре през дъжда, оглеждаха зида на кулата и възвишението за някакъв отвор, ниша, цепнатина, издатина, нещо, което би улеснило проникването им. Малко под зида откриха ръждивите следи на поточе, което течеше по скалата.