— Хванете го! — изрева Едуард откъм входа. — Не му давайте да избяга… — Той бе излязъл малко преди това навън по нужда, а като се върна, намери гостите си така — зашеметени, стъписани пред човека, от когото смяташе, че завинаги се е отървал! Сега, обзет, от отчаяние, той се опита да насъска останалите: — Убийте го! Насечете го е мечовете си! Кралицата ще ви възнагради! Убийте го… — С едно движение на ръката. Едуард посочи просналите се по пода тела. — Не е ли това дело на мръсен злодей? Той може да е отровил всички ни?
Думите му предизвикаха истинска паника. Викове на ужас и хълцания сякаш ги потвърждаваха, Елиза напразно се опитваше да си спомни, какво бе правил маркизът до бъчвата, преди тя да му попречи. Като помисли за двете кани, от които наливаше вино, реши, че чичо й може би има право.
Неколцина мъже излязоха със залитане напред, за да мъстят за извършеното злодеяние. Максим Сиймур усмихнат ги остави спокойно да се приближат. Изглеждаше напълно самоуверен и непоколебим, когато се обърна и ги предупреди:
— Благородни господа, добре премислете! Вярно е, че еликсирът, който ви сипах в чашите, ви зашемети малко. Но това не е отрова, няма да последвате участта на Сократ! Най-много да поспите малко повече. Ала ако решите да ме нападнете, зле ще си изпатите! Питам ви, струва ли си да рискувате живота си по заповед на този Юда!
— Хванете го! — Едуард Стамфорд не можеше вече да скрива уплахата си. — Не бива да го оставим да се измъкне!
Един от гостите се опита да нападне, оръжията се удариха със звън и Максим отби удара. Трима другари се притекоха да мерят сили с маркиза — в няколко секунди трябваше да се признаят за победени. Сръчността, с която лордът парираше всеки удар, отне на мнозина желанието да послушат Едуард Стамфорд. В края на краищата бяха дошли да празнуват и да гуляят, а не да се дуелират с такъв майстор на шпагата:
— Не причинихте ли вече достатъчно беди в този дом? — извика Елиза, която бе скочила на крака от възмущение, че този човек държи в страх и трепет цялата зала, обхванат от мания за отмъщение.
Зелените му очи я пронизаха с метална острота.
— Бредбъри Хол беше мой дом, днес можеше да бъде сватбеният ми ден, ако не бяха клеветите на този долен мошеник! Какво, според вас, би трябвало да направя, мадам? Да се оставя Стамфорд да ме унищожи? — Той подигравателно се засмя. — Не, маркиз Бредбъри може да защити честта си!
Вече изпаднал в паника, Едуард отчаяно зовеше:
— Никой ли няма кураж да му излезе насреща?! Той е предател! Заслужава смърт!
Риланд, младоженецът, който, се бе наливал през цялата вечер далеч по-невъздържано от останалите, се подпря тежко с ръце на масата и бавно се надигна. Присъстващите светкавично се разблъскаха и направиха коридор между двамата мъже. Най-сетне изглежда маркизът бе намерил достоен противник!
— Арабела е моя! — извика Риланд глухо, като се опитваше да улови погледа на Сиймур. След това разтърси глава, за да я поизбистри и удари с юмрук по масата. — Който ми я отнеме, ще заплати с живота си!
Едуард кимна на един от гостите да подаде меча на Хъксфорд и побърза да го поднесе на своя зет.
— Внимавай! — извика Едуард. — Действай с изненада! Маркизът е прочут със своите финтове…
Графът изгледа презрително тъста си, който бе значително по-дребен от него.
— Невестулка такава! Защо не дойдеш ти да се биеш?
Капчици пот избиха по челото на Едуард. Устните му напразно шаваха, опитваха да произнесат някаква дума, но отговор така и не се получаваше.
— Аз… аз не мога да защищавам дъщеря си… Не владея меча дотолкова, че да се меря с негова светлост… — С кимване той посочи маркиза. — Той е истински вълк, а ти знаеш, Риланд, че невестулка с лъв не се бие. Ти повече му подхождаш. Мечка срещу вълк. Подхождате си…
Поуспокоен, Риланд се люшна една крачка напред и застана, разкрачил крака, като оглеждаше изпод подутите си клепачи всички наоколо. Маркизът го очакваше с изтеглена сабя. Въпреки малкото разстояние между тях, на Риланд се стори, че вижда противника си някъде на края на дълъг, тесен коридор. Изведнъж всичко потъна в тъмнина, само на края на този коридор, където се намираше маркизът, остана някаква слаба светлинка, Риланд се чувстваше тромав и без сили. Тялото му бе сякаш пълно с олово, искаше му се да си почине за миг, съвсем за малко…
Риланд Хъксфорд се стовари на колене и остана така, с клюмнала глава, подпрян на ръцете си, докато най-сетне се строполи като смъртно ранено животно и се изпъна целия на пода.
Едуард пощуря. Изтича до Риланд, грабна меча му и го размаха.
— Кой ще излезе? Кой Хъксфорд ще вземе меча на своя братовчед?