Никой не помръдна. Застанал до входа, Девлин се провикна подигравателно:
— Скуайър, както сте хванали този меч! — Излезте вие на бой!
Едуард погледна Девлин с отворена уста, като безумен. Но пред нахалната усмивка на младежа той сведе очи. Гледаше ужасен оръжието в ръката си. Нямаше кой да го защити. Изпълнен със страх, той погледна човека, когото бе нарекъл предател.
Сдържаната усмивка на Максим подейства на гордостта на Едуард като камшичен удар.
— Хайде, Едуард! — чу го той да се присмива. — Къде изчезна твоята кръвожадност? Ето ме, готов съм да се бия с теб!
Елиза, която наблюдаваше и двамата, усети как я обзема страх. Знаеше как ще свърши този двубой, ако маркизът успее да предизвика чичо й. Явно бе, че лорд Сиймур искаше смъртта на стария.
Възмутена от тази неравна борба, Елиза изведнъж осъзна, че единственият човек, който можеше да попречи на дуела, не присъства в залата.
Тя светкавично се обърна и хукна, вдигнала пола чак до коленете. Втурна се по стълбите. Вратата към стаите на Арабела бе само притворена. Без да почука, тя нахлу вътре, викайки името й. В стаите цареше мъртво спокойствие. Арабела не се виждаше. Свещите бяха угасени. Миризмата на топъл восък още се носеше във въздуха.
Обхваната от странно предчувствие, Елиза се втурна в спалнята. Светеше една единствена свещ. В камината гореше огън, пламъците отразяваха по тавана сенките на мебелите. Кадифените завеси на леглото бяха дръпнати и откриваха богато избродираната кувертюра, опъната върху пухените завивки. Нищо в стаята не напомняше, че една булка очаква с трепет своя жених.
Елиза излезе на лоджията и се взря към двора, в каменната стена тъмнееха различни вратички и входове. Някой тихичко свиреше с уста, Елиза позна Куентин, който се бе запътил към входа на залата. Не бе забелязала, че е напуснал пиршеството, по всичко личеше, че той няма и представа за онова, което ставаше сега там. Но Куентин също не би се притекъл на помощ на Едуард, дори и да беше там; и той изпитваше към него не повече симпатии, отколкото Максим Сиймур. Елиза безшумно се върна обратно в спалнята. Ако не успееше да намери веднага Арабела, Едуард трябваше да излезе срещу маркиза и отмъщението щеше да го сполети.
Въпреки топлината на огъня, който грееше в гърба й, Елиза почувства, че я побиват студени тръпки. Ужасът й нарасти а, когато съзря на отсрещната стена собствената си сянка… От двете й страни се движеха две други сенки, високи, мъжки…
Тук имаше хора!
Елиза скочи напред и се измъкна от силните ръце, които искаха да я хванат. Чу някакъв тъп звук, когато двамата мъже се сблъскаха — значи силуетите на стената не бяха само игра на сенките. На мястото, където Елиза бе застанала преди миг, сега се боричкаха две едри тела и се чуваха приглушени ругатни:
— По дяволите, Фич, носа ми! Пусни го!
— Избяга ни! Хвани я!
По-едрият се втурна, но Елиза подскочи леко, като изплашена сърна и побягна. Ала в следващи миг се блъсна в друго тяло. Объркан не по-малко от нея, мъжът се олюля, като се опитваше да улови с мускулестите си ръце тъничката й снага. Шапчицата й падна, Елиза усещаше вече до лицето си грубия плат на наметката му. Мирисът на мокра вълна и варена риба я удари в носа. Ръцете, които я бяха обхванали, не и позволяваха да диша, но тя се бореше отчаяно. Какво искаха тези разбойници? Като успя да освободи ръката си и замахна за удар, тя закачи наниза си и перлите се търколиха по пода. Успя да захапе тежката ръка, която се опитваше да заглуши вика й така силно, че мъжът изкрещя от болка и се дръпна. Но тъкмо, когато Елиза пое въздух, за да вика за помощ, някой пъхна в устата й кърпа, вързана на възел.
С всички сили тя заби острия си ток върху крака на мъжа в обувка от мека кожа. В следващия миг нанесе силен удар в издутия корем. Неочаквано се оказа свободна, но не успя да побегне, защото някой метна отгоре й цяла тежка завеса и я удави в нея. Омотаха я в завесата от глава до пети. Елиза отчаяно се мяташе. Една ръка стегна лицето и толкова плътно, че тя почувствува, че се задушава. Колкото повече се мяташе, толкова по-силно я притискаха. Чак като застина неподвижна, ръцете разхлабиха своя натиск. Сега вече бе ясно: нямаше помощ, тя бе във властта на похитителите.
— Човече божи! Спенс! Къде си? — извика този, когото бяха нарекли Фич. — Давай да побързаме!
— Не мога да намеря наметката на госпожата…
— Стига това, с което е облечена, Хайде да изчезваме, преди да е дошъл някой!
Дебелият шнур, който бяха дръпнали заедно със завесата, сега трябваше да послужи да овържат Елиза като вързоп. Вдигнаха я и я метнаха на нечие широко рамо. Със запушена уста безпомощна като животно за жертвоприношение, Елиза можеше само да стене и да се извива. Изнесоха я навън през лоджията, смъкнаха я на двора по външната стълба. Щом излязоха от къщата, двамата ускориха ход, промушиха се през живия плет, който ограждаше двора. Сега я метнаха като кравай във въздуха — Елиза едва не се задуши от собствения си вик, който заседна в гърлото и. Слава богу, сламата смекчи удара от падането. Някакъв кон изпръхтя уплашено и започна да удря нервно с копито. Ясно: бяха я хвърлили в някаква кола. Приглушеният глас на каруцаря успокояваше животното. Някой започна да трупа върху Елиза слама. Каруцата изпъшка под тежестта на мъжете, които удобно се настаниха на сламата и натиснаха Елиза така, че не можеше да си поеме дъх, а камо ли да помръдне. Подвикнаха на коня, каруцата потегли. Куражът на Елиза достигна най-ниската си точка, когато осъзна, че сега вече няма начин да избяга.