ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Над реката още тегнеше мракът на нощта, когато лодката стигна до Лондон. Стресната в неспокойната си дрямка, Елиза видя по двата бряга да тъмнеят силуети на кули и сгради. Малката лодка силно се разклати, когато Фич легна целия върху руля. Спенс обра платното и хвърли поглед към своята пленница, топло сгушена в постелята от кожи. Той видя как очите на момичето проблеснаха, докато оглеждаха брега.
— Не мърдайте, госпожо! Стойте си там тихичко като едно мишленце! Сега тоя прът тука — и той удари с ръка по късата мачта — малко ще го наведем, та си пазете главата!
Елиза кимна още сънена, дръпна се от мачтата и загледа как двамата мъже превиха гърбове и целите легнаха на ремъците. Започнаха да гребат, самите те като неясни силуети, от една тъмна сянка към друга. От страничните ръкави и плитчините на реката се носеха воали от лека мъгла и обвиваха все по-плътно лодката, колкото повече приближаваха към брега. Чуваше се само ритмичното пъшкане на гребците в призрачната тишина, докато се плъзгаха край тъмните палати — някои от които разкошни и горди, а други полусрутени. Нощната тъмнина милостиво прикриваше помръкналия от времето блясък на Савой, но не можеше да скрие — красотата и величието на Аръндел и Лестър. Оттатък средния и вътрешния дворец по бреговете на реката останаха да се тъмнеят само дървени хижи и полусъборени бараки, използвани за складове. Сега мъжете потопиха дълбоко греблата, за да забавят плъзгането на лодката. Най-после носът се удари в един стар кей, няколко разкривени стъпала стигаха до водата. Елиза се надигна, изпълнена с любопитство, но изведнъж я обзе мрачно предчувствие, като видя къде са пристанали. Зад склада започваше онази част на града, в която Елиза бе бродила да търси баща си, преоблечена като млад скитник. Всъщност, разбираемо бе защо я водят тук — всички знаеха, че на това място се събират крадци, убийци, скитници и проститутки. Дори заповед на кралицата освобождаваше този квартал от окото на закона и неговите пазители. Тук нейните похитители щяха да намерят убежище, да бъдат между свои.
Спенс скочи от мостчето и привърза въжето за един висок кол. Фич го последва, обърна се и понечи да вдигне Елиза на ръце, но тя решително се възпротиви. В момента не й оставаше нищо друго, освен да се примири с участта си на пленница, но бе решена да направи труден живота на типовете, които я бяха отвлекли.
— Мога сама! — процеди тя тихо. Мястото й се виждаше страшно, не искаше да привлече към себе си вниманието на някои още по-долни типове. Когато Фич продължи да настоява, тя гневно възропта: — Няма да се оставя да ме влачите дявол знае къде! Но съм във ваша власт, затова ще ви последвам!
Фич трябваше да отстъпи, задоволи се с това, да й помогне по единствения начин, който тя склони да приеме. Като се хвана за жилестата му ръка, Елиза запретна високо полите си и скочи на мостчето, като се стараеше да щади колкото е възможно болния си глезен. Спенс я следеше зорко с очи, докато Фич помагаше да извадят багажа от лодката. Но нямаше за какво да се безпокои. Елиза не възнамеряваше да се лиши от тяхното покровителство докато се намираха на това съмнително място. Щеше да стане още по-лошо. Не искаше да попадне от трън, та на глог. В бордеите на този известен с лошата си слава квартал просто гъмжеше от тъмни типове, много по-лоши от Спенс и Фич.
Блъсна, я тежка воня на влага и разложено. Елиза, която в тази потискаща мъгла се чувстваше като отхвърлена от света, потръпна от отвращение. Смътно се досещаше къде се намират. Мисълта, че наблизо в стария манастир на Белите братя, беше свърталището на скитници и просяци, не можеше да я накара да се чувства на сигурно място. Веднъж, преоблечена като момче, тя се бе осмелила да влезе там, за да търси следите на баща си. Беше се натъкнала на цяла банда най-различни изпечени престъпници, които не биха се побояли да плячкосат дори гробовете или бесилките в Тайбърн. Между тия люде имаше всякакви бивши войници, конекрадци, разбойници. Имаше и такива, които се правеха на неми и сакати, за да могат под закрилата на Белите братя да разиграват дивашките си номера и да се търкалят после в праха от шегите си. Най-невероятни бяха изобретенията на известните със своите трикове измамници. Елиза с ужас си спомняше за един тип, които бе привързал към тялото си изсушен човешки крак, отрязан от някакъв мъртвец, за да се прави на сакат. Тя бе побягнала, за да не повърне. Извън града, където просяците се движеха на групи от по стотина и повече човека, обикновено ги предхождаше предупредителният вик: „Просяците идат!“. Ала тук, в убежището на тази паплач, такива викове не се разнасяха, човек не можеше да знае дали някой тайно не го дебне.