— Естествено, — се съгласи с нея Николаус. Но като видя как помръкна лицето й, се засмя. — Доста живописна група сме, нали?
— Виж, това беше точно! — Тонът на Елиза не можеше да бъде по-подигравателен. — Именно живописна… ако вземем предвид и квартала!
— Вие сте поразително любезна, госпожице! — Николаус направи изящен поклон.
Раймонда се приближаваше малко по малко към вратата, с надежда да се измъкне незабелязано. Напразни усилия, тъй като капитанът от Ханзата изведнъж насочи цялото си внимание към нея.
— Не ти ли бяха обещани пари да пазиш момичето?
— Това зверче ме блъсна и избяга — заоплаква се Раймонда, като търкаше някакво място на главата си. — Сам виждате, че е същинска малка вещица! Щом се обърнах с гръб и тя ме халоса изотзад…
Елиза отметна презрително глава, като чу оправданията на Раймонда.
— Хайде, хайде, драга! — присмя се тя. — Както беше оставила вратата отворена, просто помислих, че ме каниш да изчезна.
— Това е лъжа! — изкрещя Раймонда и се спусна да удари момичето.
Но спря стъписана, прочела в сините очи леден, презрял смъртта кураж. Малката не изглеждаше много яка, ама имаше в очите й нещо, което обещаваше жестока разплата. Фич не напразно я бе предупредил да се пази. Раймонда сметна, че няма да е много умно да се разправя с нея сега. По-добре беше да си трае. Искрено се надяваше, че лордът няма да научи за цялата работа.
Капитан фон Рейн не си мръдна пръста, да попречи на нападението. Бе наблюдавал двете жени с весело любопитство. Той тихичко се засмя, когато Раймонда обърна гръб и започна да събира храната от пода.
Николаус се наведе над сандъка и вдигна сводестия капак. Като пъхна ръце вътре, сбърчи обезпокоен чело.
— Не е много по мярка, но ще свърши работа…
Елиза го гледаше любопитно и надменно попита:
— Да не си носите златното съкровище, капитане?
Хапливата й забележка го накара отново да се разсмее.
— Опитайте се да отгатнете, госпожице!
Сочейки роклята си, Елиза подхвърли иронично:
— Не ми се вярва да мъкнете този сандък за моя богат гардероб…
— Не е нито за моите богатства, нито за вашите тоалети — отвърна младият човек. — Просто ще ви сложа вътре, за да ви отнеса на моя кораб.
Елиза се изсмя подигравателно, но постепенно осъзна, че той не се шегува. Взря се в него със зяпнала уста:
— Сър, вие или сте побъркан, или сте пиян! Дъхнете ми, за да разбера кое от двете!
— Съвсем трезвен съм, уверявам ви! — каза твърдо той, като многозначително опипа върха на една игла, забодена на колана му. — Ще ми бъде противно да малтретирам една дама, но ще ви отведа ако не будна, то в безсъзнание. Сама решавайте!
Елиза повдигна едната си вежда, вторачи се в него, за да го смути, както бе направила с Раймонда. Изражението на капитана остана сериозно, макар че ъгълчетата на устните му леко се разтегнаха. Любопитството му към това прелестно, макар и уморително същество нарастваше заедно с възхищението му от нейната сърцатост.
Колкото по-продължително го фиксираше Елиза, толкова по-широка ставаше усмивката му, докато накрая, объркана и разтревожена, тя първа сведе поглед. Раймонда, която още пълзеше по пода да събира храната, подсказа на Елиза повод за отсрочка.
— Отдавна нищо не съм яла… — продума тя. — Толкова отдавна, че вече не помня кога беше за последен път…
Спенс вдигна пръст и припомни:
— Вчера беше. Вчера вечерта в лодката…
Той изведнъж се сети как го бяха теглили на буксир зад лодката и се изчерви от срам. За да скрие смущението си, втурна се да помага на Раймонда. Вдигна хляба, изтри го о мръсния си жакет и го сложи на една смачкана салфетка. После избърса с ръкав прахта от парче сирене и го постави до хляба. С неловка усмивка ги предложи на Елиза, като че бяха някаква скъпоценност.
Елиза гледаше храната с отвращение, но капитанът посегна, събра четирите крайчеца на салфетката и й я подаде.
— Прощавайте, госпожице! Късно е и трябва да бъда на кораба преди мръкване. Ако сте благоразумна, можете да хапнете, докато ви носим.
— И мога ли да знам, къде трябва да бъда доставена? — попита тя с леден той. — И защо ще ме разнасяте в тоя сандък?
— Предпазливост. На никого няма да направи впечатление, ако качим сандък на борда. Но ако повлечем една съпротивляваща се дама, може да събудим нежелателен интерес.
— А след това? — запита тя обхваната от лоши предчувствия. Корабите се правеха, за да плават. Да плават към чужди земи и градове. Въпросът просто опари устните й: — И къде ще ме водите, след като ме качите на кораба си?
— Вдигнем ли платната, ще отговоря на въпроса ви.
— Трябва да ме махнете от Англия, така ли? — продължаваше да напира тя.